Опасно хоби
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #13
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-008-8
- Переводчик: Венета Козарева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно хоби». Краткое содержание книги:
Накрая не се стърпя:
— Слушай, Грязнов, аз на твое място щях да изоставя всякаква работа, да си стоя вкъщи и да обядвам, обядвам, обядвам…
— С добавка по чашка! — Слава посегна към гарафата и си наля. Сложи я на място и я затули с тапата.
— А на Саша? — попита възмутено Нина.
— Не му се полага. Сега трябва да бъде чист като светена вода и прост като мотика!
Нина го погледна с възторг, а Турецки не се сдържа след този поглед.
— Хубаво, че му четеш на глас вечер книжки — рече той, забил поглед в чинията. — Току-виж така усвоил набързо цялата класика. Значи сте стигнали с него до последния том на О’Хенри? — вдигна глава и погледна с такова наивно изражение, че Слава зацвили като жребец пред… не е важно пред какво. Думите му предизвикаха смут дори у опитната Нина Галактионовна.
— Какви звуци! Боже! — само можа да изрече тя.
Карина се смееше силно, забила нос в чинията. Като я гледаше, Саша направо ридаеше. Нина попиваше сълзите си със салфетка. Грязнов победоносно оглеждаше заобикалящия го свят и пръхтеше, вече по-спокойно.
Едва след като почистиха масата, прибраха чиниите и сервираха чая, Саша попита, помнейки желязното правило на този дом:
— Какви са новините от Никита?
— В тринайсет нула-нула от Москва е тръгнала линейка, на връщане ще я придружат оперативните работници. През нощта не е имало повече произшествия. Сутринта отворила очи, но нищо повече… Прилича на амнезия. След един-два дена паметта й може да се възстанови. Утре ще позволят да я посетим, след сутрешната визитация. Охрана и всичко останало са осигурени.
— Да — Турецки уважително поклати глава, — като се свържеш с Никита, по неволя ще заговориш с езика на военните заповеди. Но краткостта е сестра на таланта. Ти си нагледният пример. Пиша ти отличен с два плюса. А ти, Нинуля, си герой, виж как си ограмотила този мъж!
— Главното е да слуша… — Тя въздъхна скръбно.
— Е, искаш всичко наведнъж. — Турецки размаха ръце.
— Всички искат, Саша — усмихна се Нина.
Неделя, 16 юли, ранната вечер
30.
Всеки от тях играеше своята партия, виждаше целия й фалш, но не се отказваше от предложените правила на играта. Бай бе гостоприемен домакин, в чийто дом случаят е довел скъп гост, та му се отваря приятната възможност да покаже всичките си богатства. Турецки играеше ролята на тъповат и вежлив провинциалист, издигнат от милостивата съдба, а сега използващ всяка възможност да установи контакт със силните на деня. Разликата между двамата бе само в едно: Саша вече си го представяше, макар и най-общо, докато галеристът само търсеше подходи към него.
Разведе госта из цялата къща, показа му великолепната билярдна и библиотеката в мазето. Мимоходом отвори вратата на просторен килер, там по стелажите чак до тавана бяха наредени бутилки, доставени от чужбина: изключително редки коняци, водка, уиски, вина. Бе искрен, открито показваше пристрастията си. Каза, че по всяко време може да предложи питие от големия световен каталог, но, уви, гостът е с кола. Следващия път. Турецки кимаше приятелски: разбира се, другия път, непременно ще се намери повод, и то скоро… А Виталий Александрович продължаваше да демонстрира своите любими неща и сякаш непрекъснато подчертаваше, че повече никъде няма да бяга, че е чист пред Русия и всичко тук в края на краищата ще го получи тя — Родината. Защото в свитото гнездо едва ли вече ще зачуруликат птиченца… А как е при вас, Александър Борисович? Ах, дъщеря? Значи чудото на природата? Ами да, истинско чудо…
Бай показа и кабинета си, и обширната трапезария, и спалнята на втория етаж, и другите стаи, така наречените стаи за гости. Идват приятели, остават — кой ще се напари в банята, кой ще поброди на лунна светлина по пътечките, които помнят стъпките на Борис Леонидович Пастернак, или кратките пияни кросове на Саша Фадеев. Тук е Божият храм с прочутото гробище. Понякога можеш да срещнеш и жив класик, един ремонтира старинната вила, други отглеждат пилета, прости ми, Боже. Изреждаше всичко като доброжелателна скоропоговорка: не можеш да разбереш сериозно ли говори, или се шегува?
И картини — навсякъде, из цялата къща. Големи, малки, някои съвсем миниатюрни, но поставени в широки и дълбоки рамки: като малки прозорчета към оня съвсем различен и спокоен свят. Мимоходом изреждаше имена — руски и чуждестранни. Турецки ахкаше със сдържан възторг, което показваше ясно, че тези имена нищо не говорят на тъпия следовател, а пък ахка изключително от приличие и желание да демонстрира по-високото си интелектуално равнище — така се държат амбициозните, но ограничени хора. Това успокояваше Бай. По-точно — даваше му възможност да продължава да се любува на себе си. Вече вярваше, че е смаял простака, което за Турецки бе съвсем добре дошло.