Жестоки игри [bg]

— Давам ви последен шанс — каза тя.

— Нямам намерение да разкрия убежището ви. Просто искам…

Тя вдигна леко глава и изцъка с език.

Една едра сянка се материализира от нищото и застана до нея.

Осъзнах срещу какво съм изправен и от тази мисъл мигом ми прималя.

— Това е Ото. Той не обича натрапниците.

Беше най-едрото куче, което съм виждал през живота си — огромен петнист дог с размерите на добре развито пони. Солидна част от едното му ухо липсваше. От ъгълчетата на полуоголената му паст се стичаха лиги. И малкото, което виждах от зъбите му, ми беше повече от достатъчно. Свинските му очички бяха твърде малки за глава като неговата. Тъкмо сега те ме оглеждаха от глава до пети.

Трябва да съм мръднал, защото добичето наостри уши. То изпъшка тихо и погледна към господарката си. Тя го погали леко. Кучето запъхтя по-учестено и я близна по пръстите.

— Здрасти, дангалако — казах аз. Думите ми се чуха едва-едва, сякаш някой ме бе стиснал за гърлото.

Ото се прозя и изръмжа тихо.

Отстъпих и вратът на кучето се изопна в моя посока. Беше мускулест звяр от върха на носа, та чак до края на опашката.

— Сега пък може аз да не поискам да ви пусна.

Направих още крачка назад, а Ото нададе звук, който идваше сякаш от корема му.

— Казах, че няма да ви издам.

— Така твърдите сега.

Отстъпих с още две крачки. Две мънички крачици. Кучето се приближи.

— Просто исках да съм сама — каза тя. — Никой да не ме притеснява. Да бъдем само аз и Ото.

Ким Хикъл хвърли един любвеобилен поглед на чудовищния дог.

— Но вие ме открихте. Досаждате ми. Как ме открихте?

— Оставили сте името си в библиотеката на „Джедсън Колидж“.

Тя се намръщи. Не на мен, по-скоро на своята немарливост.

— Значи сте ме търсили нарочно.

— Не. Стана съвсем случайно. Не вие ми трябвате.

Тя изцъка още веднъж с език и Ото се приближи още малко. Зловещата му паст зина с още няколко милиметра. Вече можех да подуша миризмата му или поне така ми се струваше.

— Сега сте вие, после ще дойдат и други. За да задават въпроси. За да ме обвиняват, за да ми казват, че съм лоша. Аз не съм лоша. Аз съм добра жена, добра за деца. Бях добра съпруга на един извратен мъж, а не извратена съпруга.

— Знам — опитах се да я успокоя аз. — Вината не беше ваша.

Ново цъкане. Кучето ме доближи на един скок разстояние. Тя го контролираше като радиоуправляема играчка. Тръгни, Ото. Спри, Ото. Убий, Ото…

— Не. Вината не беше моя.

Отстъпих. Ото ме последва. Ноктите му се впиха леко в пода, а късата му козина се надигна.

— Ще си вървя — казах аз. — Не е нужно да си говорим. Не е чак толкова важно. Заслужили сте си това убежище.