Жестоки игри [bg]

Озовах се в тясно помещение, най-вероятно някогашен склад. Вътре беше влажно и тъмно, по стените се виждаха дървени лавици, а голият циментов под бе боядисан в червено. Над прозореца имаше кепенец, закачен за кука на стената. Тя откачи кепенеца и го затвори плътно. Мракът се сгъсти и аз се стегнах инстинктивно, за да посрещна поредната неприятна изненада. Вместо това долових приятна миризма на керосин, която ми напомни за лагерните огньове от скаутското ми детство, и стаята се изпълни с мъждива светлина. Тя вдигна летвите на кепенеца и през отворите проникна допълнителна светлина.

Очите ми започваха да привикват с мрака и да долавят нови детайли от интериора. В средата на помещението, върху няколко дъски бе разстлан дюшек. До него беше разпъната сгъваема дървена маса с олющена боя, върху която бяха поставени керосинова лампа, котлон, неотворена консервена кутия и комплект пластмасови прибори за хранене. В единия ъгъл имаше мивка, а над нея — полица с празен буркан от сладко, в който бяха забучени паста за зъби, четка и самобръсначка, до буркана — сапун за пране. Върху пода имаше няколко дървени сандъка. Капаците на два от тях бяха отворени. Единият беше пълен със замразени храни, а другият — със старателно сгънати дрехи. До стената бяха строени в редичка три чифта обувки с гумени подметки. Върху две от опорните греди на гаража бяха завинтени метални кукички. Тя свали дъждобрана си и го окачи на една от тях. В това време аз се настаних върху един от дървените сандъци.

Двамата се спогледахме.

При отсъствието на друг по-силен дразнител болката в ръката ми започваше да става все по-нетърпима. Потръпнах и тя го забеляза. Поколеба се за миг, после стана и изрови от една от кутиите марля, риванол и бинт. После почисти раната ми и ме превърза като съвестна милосърдна сестра. Ситуацията наистина започваше да става все по-налудничава. Само преди броени минути тя беше насъскала кучето си срещу мен, а сега ме превързваше с майчинска загриженост. Цялото ми същество се бе напрегнало в очакването на някакъв подъл трик. Не знам какво очаквах. Може би тя да забие пръсти в прясната рана и после, възползвайки се от болката, да ми извади някое око.

Но Ким Хикъл просто ме превърза и после се върна на мястото си.

— Документите на кучето — напомних й аз.

Последва ново ровичкане, този път далеч по-кратко. Тя знаеше чудесно къде се намира всичко. В ръцете ми се озова пакет от листове, пристегнат с хлабав ластик. Квитанции от прегледи във ветеринарни кабинети, картон със списък на направените ваксини, регистрация в киноложки клуб „Кенъл“. Пълното име на кучето се оказа Ото Клаус фон Шулдерхайс, потомък на Шутгарт-Мунш и Сигурн-Дафодил. Съдейки по родословието, в сравнение с това куче аз можех да мина само за най-обикновен крепостен. Имаше и две дипломи от тренировъчни школи в Лос Анджелис и сертификат, който твърдеше, че Ото е бил трениран като атакуващо куче, за да служи единствено за отбрана. Върнах й документите.