Пурпурно небе [bg]

Тори скочи на крака в мига, в който викът отекна, а Маги скочи частица от секундата по-късно.

Някой навън отново изпищя.

Били веднага се превърна в градско момче; вече бе застанал до телефона и набираше 911. Това бе типична за големия град постъпка, но идеята му бе напълно разумна.

— Да — обясняваше той, — на алеята зад Брайънт, южно от езерото. Някой навън току-що изпищя. Искам да кажа, изпищя страшно. Не, не знам…

Очите му се ококориха, когато забеляза, че и Маги, и Тори стискат пистолети.

Тори загаси лампата в кухнята, приближи се до задната врата и дръпна резето.

Проклетият прозорец на вратата в антрето веднага се замъгли. По дяволите, по дяволите и отново: по дяволите!

Маги живееше в тих квартал за стандартите на града, но тук въпреки всичко си оставаше големият град.

Отново проехтя писък, пронизителен и раздираш.

По дяволите! Ако беше вкъщи, досега навън щяха да са се събрали всички, но тук той не си беше у дома.

И времето, когато всичко тук се случваше, беше наистина подозрително.

— Не, не, не, не е тук вътре, идва отвън. — Гласът на Били беше станал писклив и остър. Беше уплашен, но поне вършеше каквото бе по силите му, и Тори се засрами от себе си, задето се изненада от това.

— На юг, на самата алея, струва ми се. Не знам… не, не мога да остана на телефона; излизам навън, за да видя дали някой няма нужда от помощ. Просто пратете полицията, при това бързо.

— Тори? — Фигурата на Маги се бе очертала в рамката на вратата на спалнята й. — Нищо не виждам навън. Прозорците са прекалено замръзнали.

По дяволите, по дяволите, много пъти: по дяволите!

— Били — каза той, докато продължаваше да търка с длан прозореца. — Влизай веднага вътре и ми донеси сака с оръжието.

Очакваше неодобрение, недоволство, поне началото на спор — все пак пред него бе не друг, а Били — но Били се появи до него, стиснал сака в ръка. Тори му подаде пистолета и пое сака.

— Добре, слушайте ме сега и двамата. Оставате заедно тук и да внимавате накъде насочвате тези неща.

Вдигна меча в едната си ръка и въпреки че на този свят нямаше много неща, на които да можеш да разчиташ, поне знаеше, че можеш да насочиш върха на сабята си право напред в нощта.

Налагаше се да го направи.

Заслиза надолу по стълбите, прескачайки по едно стъпало, но почти веднага си наложи да се успокои. Сега не беше времето да се препъне надолу и да си счупи я крак, я ръка.

Резето на входната врата не бе пипнато, а проклетото куче на хазяина не се виждаше никакво. Не че Тори го винеше. И той самият предпочиташе да е някъде другаде в този момент. Където и да е другаде.