Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
„Сигурно е така, защото никога не съм го чувал.“
„Това е първият случай. А сега ме остави на мира, старче, искам да поспя. Ще те повикам, когато дойде ред да си произнесеш словото.“
Замисленият от нас преврат мина доста гладко. Евентуалните ни противници бяха напълно объркани от бързината на нашите действия. Появата на самия легендарен Белгарад Магьосника в тронната зала на следващото утро окончателно наложи промените в двора. Баща ми, който винаги е бил превъзходен актьор с усет за ефектите, се приближи тържествено към трона, облечен в искрящо бяла роба. Подпираше се на жезъл, за който лековерните астурианци решиха, че служи на баща ми да кърши с него вековни лесове, да срива планини и да превръща цели народи в пълчища от жабоци. Баща ми, естествено, се възползва от всички предимства, които му предлагаше създадената ситуация, а после обяви на всеослушание, че граф Мангаран е възкачен на престола по негово желание.
Мъртвият мург, който успя да оплете в мрежите си Олдоран, беше погребан, както си беше със стрелата в челото. Тъй като всичките му помощници бяха ангараки, неспособни да вземат самостоятелни решения, се налагаше да чакат нареждания от Рак Ктол. Напоследък на Ктучик му се струпаха твърде много лоши вести накуп. Имах намерение да замина за Во Мимбре и още повече да му разваля настроението.
Когато всичко беше поставено под контрол, четиримата с Асрана, Мангаран и баща ми се събрахме в покоите на Асрана да обсъдим предстоящите действия.
— Баща ми може и да не е съгласен с мен — започнах аз, — но мисля, че следващата стъпка трябва да са мирни преговори с Катандрион от Во Вакюн. Време е да се сложи край на тази безсмислена война. — Погледнах баща си. — Има ли някакви възражения? — попитах.
— Това от началото до края си е твой план, Поул — отвърна той, свивайки рамене. — Прави, каквото си решила.
— Така и ще бъде, татко — повдигнах вежди аз и се обърнах към Асрана и Мангаран. — Заминавам за Во Мимбре — рекох, — а вие гледайте да не се отклонявате от нашия план, докато отсъствам. Внимателно наблюдавайте роднините на Олдоран и неколцината благородници, които бяха толкова разстроени от смъртта на онзи приятел е толнедранската мантия. Сигурно има още мурги, които са се промъкнали в страната. Предполагам, че те също ще се представят за толнедранци, когато се опитат да проникнат в двора. Мисля, че единственият начин да се справите с тях, е да наблегнете на „вътрешните“ работи. Теоретически вие, лорд Мангаран, само замествате херцог Олдоран, докато той възстановява здравето си. Престорете се, че нямате правомощия да взимате самостоятелни решения, да подписвате договори или пък да преговаряте. Измъкнете се с извинението, че трябва да чакат завръщането на херцога. Това ще свърши работа поне за половин година напред. Заговорът на Ктучик има краен срок, а половингодишно забавяне сериозно ще му обърка плановете. На дагаши ще им се наложи да изчакат, но аз няма да си губя времето. Вярвам, че и във Во Мимбре ще успея да разплета козните на Ктучик и той няма да може да ми се противопостави.
— ВИЕ ли я научихте да бъде толкова коварна, благословени Белгарат? — обърна се Мангаран към баща ми.
— Не — отвърна той, — това си е нейна природна дарба. Въпреки това обаче страшно се гордея с нея.
— Да вярвам ли на ушите си, татко — ти ми правиш комплимент?! Всеки миг мога да изгубя съзнание от изненада!
През цялото време Асрана хвърляше кокетни погледи към баща ми.
— Правиш ужасна грешка, скъпа — казах й. — Нали не се каниш да се забъркаш с него?
— Мога и сама да се опазя, Поли — отвърна тя, без да отклонява поглед от баща ми.
— О, богове — простенах аз, а после вдигнах ръце и заминах за Во Мимбре.
Петнадесета глава
Баща ми ме посъветва по пътя на юг да се отбия във Во Мандор и да поговоря с тамошния барон, ето защо двете с Лейди прекосихме оголената от всякаква растителност просторна долина на Мимбратското херцогство. Още тогава пейзажът беше загрозен с развалини на градове, села и самотни замъци. Призрачните силуети на разрушените сивокаменни замъци стърчаха пред очите на всички и болезнено напомняха на пътниците за тъжната история на Арендия.
Нямаше опасност обаче наследственият замък на фамилията Мандорален да се превърне в част от тези безименни развалини. Сигурно точно Во Мандор са имали предвид, когато са измислили думата „непристъпен“. Той се издигаше на върха на скалист хълм. Строителите бяха изсекли необходимия за стените на замъка материал направо от скалите. Сега крепостта се издигаше на върха на висока и стръмна скала. Видът й можеше да обезкуражи всеки, решил да я превземе, но въпреки това бяха правени няколко обсади. Арендите винаги ще си останат твърдоглави.