Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Во Мандор изпълняваше ролята на укрепление за замъка, а и самият град беше опасан с висока стена. До него се стигаше по дълъг и стръмен път, прекъснат на няколко места от подвижни мостове, които още повече затрудняваха евентуалните нападатели. Всичко това правеше Во Мандор едно от най-мрачните места на земята.
Въпреки това гледката от върха беше завладяваща.
Мандорин, десетият по ред барон, беше набит мъж към средата на четиридесетте, останал рано вдовец. Той имаше здрави и мускулести рамене, просребряла на места черна коса и красиво оформена брада. Обноските му бяха много изискани. Когато ме приветства, поклонът му приличаше на същинско произведение на изкуството. Речта му беше така изпъстрена с любезности и комплименти, та понякога му трябваше половин час, за да завърши изречението.
На мен обаче той много ми хареса. Не е ли странно това? Вероятно е една от слабите черти на характера ми. Добрите обноски са такава рядкост, та с радост понасях твърде натруфения език и всички видове сложни поклони и реверанси, за да се откъсна поне за малко от обичайната грубост, която владееше останалата част от света.
— Лейди Поулгара! — приветства ме облеченият в черно барон още в двора на мрачната си крепост. — Стените на бедния ми дом са разтреперани до последната песъчинка в тях заради присъствието на най-величествената дама в целия свят. Убеден съм, че дори планините се разтърсват до основите, когато вашият крак стъпи отгоре им.
— Добре казано, милорд — поздравих го аз. — С голяма радост бих поостанала в този щастлив дом и да послушам изисканата ви реч, но за съжаление необходимостта, най-жестоката от всички владетелки, ме принуждава да бързам, па макар и с риск да ви се сторя нелюбезна. — Бях прочела достатъчно от арендския епос и ако барон Мандорин си въобразяваше, че ще се покаже по-речовит от мен, жестоко се лъжеше. С течение на годините открих, че единственият начин да се справиш с арендите беше да им вземеш ума с приказки. Проблемът тук е, че те са търпеливи като камъни, затова омайването отнема доста време.
Барон Мандорин ме отведе в личния си кабинет, отрупан с книги и украсен със сини завеси и килими, който беше в източната кула на замъка. Ние веднага пристъпихме към въпроса, но преди това той ми предложи възглавница да си подпра гърба на и без това меко тапицирания стол, придърпа поднос със сладкиши на полираната масичка от тъмно дърво до мен, изпрати да донесат чай и постави под краката ми ниско столче, в случай че са уморени от пътя.
— Познавате ли баща ми, милорд? — попитах.
— Благословеният Белгарат ли? — рече той. — Много добре го знам. Но тук веднага възниква въпросът може ли някое човешко същество да претендира, че познава добре такава велика личност.
— Аз мога да го кажа твърдо, милорд, при това мисля, че баща ми не винаги заслужава определението „велик“. Понякога прибягва до низости и безочие, за да постигне целта си. Но ние се отклоняваме от въпроса. До нас с баща ми достигна новината, че смутове и безредици тресат Арендия.
Лицето на Мандорин помръкна.
— Това, милейди, е доста повърхностно описание на положението. Колкото и да ми е тъжно да призная, такава е самата същност на арендската природа.
— Забелязала съм го. В този случай, обаче, причината за враждите и безредиците идва отвън. Вакюн е обхванат от безумие, а Астурия съвсем наскоро беше заплашена от държавен преврат.
— Говорите така, сякаш тези събития са вече минало, милейди.
— Така е, милорд.
— Подозирам, че вашата ръка е възпряла нещастията над северните ни съседи.
— Може да се каже, че имам известен дял в предотвратяването им — признах скромно. — Разкрих самоличността на един чуждестранен провокатор пред херцог Катандрион, а после продължих към Во Астур и прекратих управлението на некадърния херцог Олдоран. Както виждате, сега съм във Во Мимбре.
— Усещам някаква заплаха в това, което казвате, милейди!
— Прогонете всички страхове, барон Мандорин. Зная, че вашето сърце е чисто, затова няма защо да се боите от мен. Не мисля, че ще имам повод да ви превърна в жаба или пък да ви провеся във въздуха на няколко мили височина над земята.
Той се засмя и леко наклони глава.
— Моля ви, милейди — каза, — когато имате повече свободно време, бихте ли ме научили да се изразявам толкова елегантно и остроумно, както го правите вие?
— И така се справяте отлично, Мандорин — приключих с любезностите аз. — Нямате нужда от допълнителни уроци. Сега е по-добре да се захващаме за работа. И във Вакюн, и в Астурия попаднахме на хора, които се представят за толнедранци, но не са. Те поотделно предлагаха на Катандрион и Олдоран съюз с Ран Ворду, примамвайки ги с обещания за короната на цяла Арендия. Тези случки напомнят ли ви нещо?