Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Пазачът — измърморих учудено аз, когато той застана пред нас.
Импулсивно, аз го прегърнах през врата и го целунах по двете бузи.
— Никога не съм очаквала да те видя тук — смутолевих аз.
Той свенливо се усмихна, но не ми проговори. Прегърна Изидоро Балтазар, като го потупа няколко пъти по гърба, както имат навика да правят латиноамериканците, когато се поздравяват един друг, после му прошепна нещо. Макар че се напрегнах да чуя какво му казва, не разбрах нито дума. Той ни поведе към къщата.
Имаше нещо отблъскващо в масивната входна врата. Беше затворена. Също както и решетъчните прозорци. От дебелите стени не излизаше никаква светлина, никакъв звук. Заобиколихме къщата и отидохме до задния двор, ограден с висока ограда, до вратата, която водеше направо в една квадратна стая. Почувствах се по-уверена, като разпознах четирите врати. Това беше същата стая, в която ме бе довела Делия Флорес. Беше оскъдно обзаведена, каквато си я спомнях: тясно легло, маса, няколко стола.
Пазачът постави газената лампа на масата и ме подкани да седна. После се обърна към Изидоро Балтазар, прегърна го с една ръка през раменете и го поведе по тъмния коридор. Това тръгване беше толкова внезапно, че се смаях. Преди напълно да се опомня от изненадата си и да реша дали да ги последвам или не, пазачът се върна. Подаде ми одеало, възглавница, фенерче и цукало.
— Предпочитам да ползвам външната тоалетна — казах надуто аз.
Пазачът сви рамене и пъхна цукалото под леглото.
— Просто в случай, че ти се доходи посред нощ — рече той.
Очите му дяволито блестяха, като ми каза, че Есперанса имала на двора едно голямо, черно куче-пазач.
— То не обича много непознати да се разхождат из двора нощем — добави той.
Като че ли по даден знак, чух силен лай.
— Аз не съм непозната — отбелязах небрежно аз, като се опитвах да не обръщам внимание на злобната отсянка в лая на животното. — Идвала съм тук. Познавам кучето.
Пазачът повдигна учудено вежди и попита:
— А то дали те познава?
Изгледах го свирепо. Той въздъхна и като взе газената лампа от масата се запъти към вратата.
— Остави ми лампата — казах аз, като застанах пред него, за да му преградя пътя.
Опитах се да се усмихна, но устните ми бяха сковани.
— Къде са останалите? — най-после успях да попитам аз. — Къде са Есперанса и Флоринда?
— В момента само аз съм тук — рече той.
— А къде е Изидоро Балтазар? — попитах аз, обзета от паника. — Той обеща да ме заведе в къщата на магьосниците. Трябва да работя върху курсовия си проект.
Мислите и думите ми бяха преплетени и объркани, докато говорех за причините, накарали ме да придружа Изидоро Балтазар до Мексико. Едва не се разплаках, когато казах на пазача колко важно е за мен да си довърша проекта.
Той ме потупа успокояващо по гърба и започна да ме утешава, сякаш говореше на дете.
— Изидоро Балтазар спи. Знаеш го какъв е. Докосне ли главата му възглавницата и той вече не е в този свят.
Той се усмихна неопределено и добави:
— Ще оставя моята врата отворена в случай, че ти потрябвам. Просто ме извикай, ако сънуваш кошмар или нещо такова, и аз веднага ще дойда.
Преди да успея да му кажа, че не съм сънувала кошмари, откакто за последен път бях в Сонора, пазачът изчезна в тъмния коридор.
Газената лампа на масата започна да мъждука и не след дълго угасна. Беше тъмно като в рог. Легнах с дрехите и затворих очи. Навсякъде цареше тишина, с изключение на едно леко, хрипливо дишане, идващо отдалеч. Притеснена от това дишане, от твърдото и тясно легло, аз скоро се отказах да полагам повече усилия да заспя.
С фенерчето в ръка, аз тръгнах на пръсти по коридора, като се надявах да намеря Изидоро Балтазар или пазача. Тихичко почуквах на вратите една след друга. Отникъде не получих отговор. От никоя стая не дойде какъвто и да било звук. Странна, почти потискаща тишина, бе обгърнала цялата къща. Дори шумоленето на храстите и цвъртенето на птиците отвън бе престанало. Както и подозирах, бяха ме оставили сама в къщата.
Вместо да се тревожа за това, аз реших да разгледам стаите. Те бяха осем на брой, всичките спални с едни и същи размери и разположение: доста малки, абсолютно квадратни и обзаведени само с легло и нощна лампичка. Стените и двата прозореца във всяка стая бяха боядисани в бяло, а кахлените подове представляваха сложни и заплетени фигури. Отварях плъзгащите се врати на килерите, като леко ги бутвах с крак в долния ляв ъгъл. Знаех, неизвестно как, че леко побутване или ритване на това място задейства механизъм, който отваря вратите.