Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
На четвъртия ден се събудих сепната. Някъде отвъд вратата, която водеше към двора, един глас извика:
— Време е за ставане, мързеливци!
Гласът на пазача беше приспивно монотонен.
— Защо не влезеш? — попитах аз. — Къде беше всичките тези дни?
Не последва отговор.
Изправих се в леглото, загърната в одеалото, и зачаках да се появи, тъй като бях твърде схваната и сънена, за да изляза и да видя защо не идва. След известно време станах и излязох навън. Дворът беше пуст. За да се разсъня, аз излях върху главата си няколко кофи вода една след друга.
Тази сутрин закуската ми беше различна. Есперанса не се появи. Едва след като се настаних удобно, готова да започна работа, осъзнах, че и кучето го нямаше. Запрелиствах книгите си вяло и равнодушно. Имах много малко енергия и още по-малко желание да работя. Просто седях на масата часове наред, втренчена в далечните планини, които се виждаха през отворената врата.
От време на време прозрачната тишина на следобеда се нарушаваше от далечното кудкудякане на кокошки, ровещи земята за семена, или от пронизителния крясък на цикади, който вибрираше в синята безоблачна светлина, сякаш беше все още обяд.
Тъкмо задрямвах, когато чух някакъв шум на двора. Бързо вдигнах глава. Пазачът и кучето лежаха един до друг върху сламена рогозка в сянката на оградата. Имаше нещо странно в начина, по който лежаха, проснати върху рогозката. Бяха така неподвижни, сякаш мъртви.
С една смесица от безпокойство и любопитство, аз отидох при тях на пръсти. Пазачът забеляза присъствието ми преди кучето. Той отвори широко очи като цирков смешник, после с едно бързо движение седна с кръстосани крака и попита:
— Липсвах ли ти?
— Разбира се! — възкликнах аз и нервно се разсмях.
Въпросът прозвуча странно в неговата уста. — Защо сутринта не влезе в стаята?
И като видях безизразното му лице, добавих:
— Къде беше последните три дни? Вместо отговор, той ме попита грубо:
— Как върви работата ти?
Този рязък въпрос ме свари така неподготвена, че не знаех как да реагирам. Не знаех дали да му кажа, че това не е негова работа, или да му призная, че бях стигнала до задънена улица.
— Не се мъчи да измисляш обяснения — рече той. — Просто ми кажи истината. Кажи ми, че ти е необходимо моето компетентно мнение за курсовата ти работа.
За да не избухна в смях, аз клекнах до кучето и започнах да го галя по главата.
— Е? — настоя пазачът. — Не можеш ли да признаеш, че без мен си загубена?
Несигурна за състоянието на разсъдъка му, аз реших, че е по-добре да не му противореча. Затова казах, че да, наистина, цял ден не бях написала нито ред. Бях го чакала, знаейки, че той единствен може да ми помогне. Уверих го, че не от професорите ми в университета, а от него зависи дали ще бъда дипломантка или не.
Пазачът ме дари с лъчезарна усмивка, след което ми каза да му донеса курсовата си работа да я прегледа.
— На английски е — отбелязах аз. — Няма да можеш да я прочетеш.
За малко да добавя, че и на испански да беше, пак нямаше да може да я разбере, но ме спря увереността, че не бях чак толкова невъзпитана все пак.
Той настоя да му донеса труда си и аз изпълних желанието му. Той разстла листите около себе си, някои върху рогозката, други върху прашната земя, след което извади от джоба на ризата си чифт очила с метални рамки и си ги сложи.
— Важно е да имаш вид на учен човек — прошепна той, като се наведе към кучето.
Животното повдигна едното си ухо, после тихо изръмжа, сякаш за да изрази съгласието си с него. То промени позата си и пазачът ми направи знак да седна между него и животното.
Приличаше ми на бухал, ерудиран и строг, докато се ровеше из хартиите по земята. Цъкаше неодобрително с език. Почесваше се по главата. Разместваше и пренареждаше листите, като че ли се опитваше да намери някаква последователност, която му убягваше.
Врата и раменете ме заболяха от седенето в тази поза. Въздишайки отегчено, аз се отпуснах на оградата и затворих очи. Въпреки нарастващото ми раздразнение, сигурно съм задрямала, защото изведнъж ме сепна тихо, но настоятелно бучене. Отворих очи. Обърната с лице към мен, съвсем наблизо, седеше висока, красива жена с разкошни дрехи. Тя ми каза нещо, но аз не можах да я чуя. Бученето в ушите ми нарастна.