Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Не, ваша светлост — отговори Джон Манглс решително, — аз трябва да остана сам с екипажа си. Слезте долу! Корабът може да бъде залян и вълните ще ви пометат безмилостно.
— Но ние можем да бъдем полезни.
— Слезте, слезте, милорде, това се налага! Има обстоятелства, при които аз съм господар на кораба! Заповядвам да се оттеглите!
За да говори Джон Манглс с такъв повелителен тон, очевидно положението беше много сериозно. Гленарван разбра, че именно той трябваше да даде пример на послушание. Напусна палубата, последван от тримата си спътници, и отиде при двете жени, които очакваха с безпокойство развръзката на тази борба със стихиите.
— Енергичен човек е нашият добър Джон! — каза Гленарван, като влизаше в каюткомпанията.
— Да — отговори Паганел, — той ми напомня капитана от драмата на вашия велик Шекспир „Буря“, който казва на краля, намиращ се на кораба му:
— Вън оттук! Мълчете! В кабината си! Щом не можете да накарате стихиите да млъкнат, млъкнете вие! Махнете се от пътя ми, на вас говоря!
В това време Джон Манглс не губеше нито секунда, за да изтегли кораба от опасното положение, в което го бе поставила повредата на витлото. Той реши да използува колкото може по-малко платна, за да не се отклони много от пътя. Трябваше да се запазят някои платна и да се опънат така, че да се насочат косо към вятъра. Опънаха намалено първото горно платно и поставиха импровизирано платно на главната мачта. Корабът бе насочен по посока на вятъра.
Яхтата, която имаше отлични мореходни качества, се понесе напред като пришпорен бързоходен кон и изложи бордовете си на бурните вълни. Но намалените платна щяха ли да издържат?
Те бяха направени от най-добрата материя на „Дънди“, но каква тъкан можеше да издържи такъв напор?
Плаването косо на вятъра с намалени платна имаше преимуществото, че излагаше на вълните най-солидните части на яхтата и я държеше в първоначалната й посока. Все пак това беше опасно, защото корабът можеше да пропадне в огромните падини, които се образуваха между вълните, и да не се издигне вече. Но Джон Манглс нямаше избор и реши да продължи така, докато издържат мачтите и платната. Екипажът му беше тук, пред очите му, готов да се притече навсякъде, където присъствието му бе наложително. Джон, привързан към крепителите на мачтата, наблюдаваше разяреното море.
В това положение протече останалата част на нощта. Надяваха се, че на разсъмване бурята ще стихне. Напразна надежда. Към осем часа сутринта вятърът се засили и се превърна в ураган със скорост осемнадесет туаза в секунда.
Джон мълчеше, но трепереше за кораба и за тия, които бяха на него. „Дънкан“ се наклоняваше ужасно встрани. Гредите му пращяха и понякога напречниците на мачтите досягаха гребените на вълните. Дори в един момент екипажът помисли, че яхтата няма да се изправи. Моряците със секири в ръце вече се спускаха към крепителите на главната мачта, когато платната, изтръгнати от въжетата, излетяха като огромни албатроси.
„Дънкан“ се изправи, но без опора над вълните, без посока и се клатеше толкова силно, че мачтите му застрашаваха да се пречупят из основа. Той не можеше да издържи дълго подобно клатене, мачтите се огъваха, дебелите дъски на корпуса се разединяваха, обковките се късаха и скоро водата можеше да нахлуе.
На Джон Манглс оставаше само едно средство: да постави едно малко предно платно и да тръгне по вятъра. Той успя, но след продължителни усилия и след като трябваше двадесет пъти да започват отново. Едва към три часа пладне можаха да изпънат платното и го оставят на действието на вятъра.
Това платно позволи на „Дънкан“, гонен от вятъра, да се понесе с необикновена бързина. Той плаваше на североизток, където го тласкаше бурята, и трябваше да поддържа колкото се може по-голяма скорост, защото от нея зависеше спасението му. Понякога, като надпреварваше вълните, които се движеха в същата посока, той ги прорязваше с острия си нос и като потъваше в тях подобно на огромен кит, водата го заливаше от единия край до другия. В други моменти скоростта му се изравнянаше с тая на вълните, кормилото преставаше да работи и той правеше огромни внезапни завои, които заплашваха да го поставят срещу вълните. Случваше се също вълните, подгонени от урагана, да бягат по-бързо от него. Тогава той подскачаше но гребените им и цялата палуба се заливаше с неудържима сила от кърмата до носа.
Така тревожно между надеждата и отчаянието премина денят на 15 декември и нощта, която го последва. Джон Манглс не напусна нито за миг поста си. Не хапна нищо. Измъчваха го опасения, които невъзмутимият израз на лицето му не издаваше. Погледът му търсеше упорито да проникне в натрупаните на север мъгли.