Ключът на смелостта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на смелостта». Краткое содержание книги:
Когато той повдигна сина й и го прегърна, сърцето й вече преливаше от радост.
— Не е нужно. — Със свободната си ръка Брад притегли и нея в прегръдката си. — Няма какво да чакаме.
До тях достигнаха одобрителни възгласи откъм терасата и Зоуи погледна натам. Приятелите им бяха излезли навън и ръкопляскаха.
— Казах им — призна Саймън. — Когато влязох да взема пръстена.
— Елате тук! — извика Дейна, свила ръце пред устните си като фуния. — Трябва да отворим шампанско.
— Искам да видя как гръмва.
Саймън се измъкна и хукна към тях.
Всичко пред погледа на Зоуи засия, сякаш е от злато. С ръка, здраво стисната в тази на Брад, направи първата крачка към къщата.
Саймън скочи на терасата. Кутрето се препъваше и се търкаляше зад него, а Мо обикаляше в кръг. Флин приятелски смушка Джордън с лакът. Малъри обгърна талията на Дейна.
Зоуи усети топлината на ръката на Брад, когато пръстите им се преплетоха. Това бе мигът на прозрението.
— О! О, разбира се. Толкова е просто. — Увереността я изпълни със светлина, ярка като златистото сияние, което струеше от всичко около нея. Завъртя се и се притисна към него със смях, който бе израз на искрена радост. — Толкова съвършено и същевременно невероятно просто. Да побързаме.
Затича се и го повлече след себе си по пътеката. Това бе посоката, избрана от самата нея и от детето й. Пътят на промяната, който водеше до новия им дом.
— Ключът. — По миглите й заблестяха сълзи, но все още се смееше, докато пристъпваше по стъпалата заедно с мъжа, когото обичаше, и сина си. Със своето семейство. — Зная къде е.
Стискайки ръката на Брад, продължи към вратата на кухнята. Онази, през която влизаха обитателите на къщата и най-близките им приятели. Неофициалният вход, който никога вече нямаше да бъде заключен за нея.
Приклекна и повдигна изтривалката. Върху лакираните дъски под пея блестеше златният ключ.
— Добре дошли у дома — тихо каза тя и го взе. — Тази къща е моят дом, нали? — С ключа върху разтворената си длан, Зоуи се обърна към Брад. — Трябваше да повярвам, да го очаквам и да го приема. Всичко. Снощи застанах срещу Кейн. Чувствах се отчаяна, изплашена и уморена, но събрах сили да се боря. Не ме накара да се откажа. Успях, защото се борих за това. Както и за теб, и за себе си. — Стисна ключа в шепата си. — Победихме го.
Изведнъж засвири вятър, толкова силен, че помете всичко на терасата и я повали по гръб. Сред свистенето му чу викове и трошене на стъкла.
Претърколи се и видя приятелите си да лежат на площадката. Брад закриваше Саймън с тялото си, за да го предпази от летящи парчета стъкло. Синята мъгла пълзеше по земята към тях.
Ключът пулсираше в ръката й като сърце.
Знаеше, че Кейн е готов да убие всеки, който му попречи да достигне до него. Нищо не би го възпряло да унищожи всички. Запълзя по корем към Брад и Саймън.
— Ранен ли е? Пострада ли, скъпи?
— Мамо!
— Добре е! — извика Брад. — Влез вътре. Влез в къщата.
„Моят дом“, помисли си тя.
За нищо на света нямаше да допусне злодея в дома си. Нямаше да му позволи да докосне нищо нейно. Пъхна ключа в ръката на Брад и затвори шепата му.
— Пази ги. Повикайте Роуина. Дейна и Малъри могат да я повикат.
„Ако им дам шанс“, каза си Зоуи, напрегна сили и се плъзна надолу по стъпалата. Продължаваше да стиска шепа, сякаш държи в нея пешо ценно. Без да обръща внимание на виковете зад себе си, тя се изправи и ниско приведена, за да устои на вятъра, побягна към гората.
Щеше да отвлече вниманието му и да спечели време. Докато мисли, че ключът е у нея, нямаше да закача приятелите й. Те вече не представляваха заплаха за него.
„Буболечки“, напомни си Зоуи и обви ръце около ствола на едно дърво, за да запази равновесие.
Не би губил време да ги избива.
Войната щеше да свърши едва когато завърти ключа. Последната битка бе нейна.
Мъглата се сгъстяваше около краката й толкова студена, че едва не я накара да рита и крещи. Отново падна на колене и неприятен мирис изпълни устата и дробовете й. Сдържайки дъха си, с мъка се изправи и продължи да тича.
Вятърът вече не бе така силен, но режещият студ проникваше през коженото яке на Брад и пуловера й и пронизваше плътта й. Заваля сняг на едри, сивкави парцали.
Опитваше се да я върне към първата илюзия. Притисна ръка към корема си, почти очаквайки да усети тежестта на бебето. Но почувства само трепването на стегнатите си мускули.
„Кейн си играе с мен“, реши тя.
Подхранваше егото си. Забавляваше се. Явно бе сигурен, че всеки момент може да нанесе удар, да й отнеме ключа и да излезе победител.