Денят на възраждането
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Холодович
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят на възраждането». Краткое содержание книги:
Романът „Денят на възраждането“ е доказателство как един талантлив писател фантаст, какъвто е Сакьо Комацу (род. 1931 г.), чрез силата на своето въображение и прогностичната си интуиция може не само умело да изгради завладяващо и динамично повествование, но и да внуши, че не бива да се допуска една нелепа случайност да предизвика гибелта на човечеството.
— Да — промърмори Картър, — Силвърланд имаше намерение оттук да смаже комунистите в Африка и Южна Америка.
— Преди няколко години — продължи служителят на НАСА, — когато стартовите установки бяха предадени в ръцете на НАСА, бяха докарани огромни ракети, които щяха да се изстрелят към Луната. Сигурно в Съветския съюз погрешно са ги взели за междуконтинентални балистични ракети, които оттук могат внезапно да бъдат изстреляни към територията на Съветския съюз.
— Ако е така — продума Бърнс, — когато на Аляска стане земетресение, автоматично…
Всички мълчаха.
„Автоматично“ мъртвата Америка ще изстреля ракети към мъртвия Съветски съюз, който пък автоматично ще отвърне на удара, а някои от ракетите ще паднат върху Антарктика, където групичка оцелели едва-едва поддържа живота си. Това бе направо дяволска рулетка.
— Наистина — Конвей огледа присъствуващите — прилича на кошмарен сън. Сега ние трябва да помислим за тази опасност, която вероятно приближава към нас.
Изглежда, всички все още не бяха повярвали докрай на казаното и все още се съмняваха.
— Вероятността АСР все още да функционира на територията на САЩ е петдесет процента. Вероятно и в СССР тази система все още работи. И ако се приеме, че вероятността някои от ракетите да са насочени към Южния полюс е петдесет процента, дори и да е възможна повреда в някои пускови установки, все едно, опасността е голяма. Господа! Какво можем да направим ние? Ако тук бъдат изстреляни ракети от загиналия свят, това ще бъде, тъй да се каже, „втората ни смърт“…
Глава II
ЗАВРЪЩАНЕ НА СЕВЕР
1
Тактиката на огнеборците
Мислейки да остави предсмъртно писмо, Йошидзуми все не намираше време за това преди заминаването. Трябваше да подреди научната документация и да я предаде на човека, който щеше да го замести. И когато все пак седна, не знаеше какво да напише. Взе хартия за писма, няколко минути се взираше намусено в листа, а после започна бавно: „Йошико, слушай всички, бъди добро и послушно дете.“ Щом написа тези думи, си помисли, че още не е видял това момиченце — Йошико Антарктика — „детето на Южния полюс“. Преди да дойде на Южния полюс, той не се бе оженил, а и тук не се интересуваше много-много от жените и не се срещаше с нито една от тях. Човек до смъртния си одър все има нещо да довършва и въпреки че нещата, които иска да каже, са прекалено много, в крайна сметка може да пише само за недовършеното. Йошидзуми залепи плика. После отиде при ръководителя на японския отряд Наканиши, който го чакаше пред стаята.
Доктор Наканиши, мигайки с обградените си с бръчки очи зад старческите очила, взе писмото:
— Има ли нещо друго?…
— Не, няма — отвърна Йошидзуми. — Учителю, благодаря ви за всичко, което сте направили за мене.
— Недей да говориш така — каза Наканиши с треперещ глас. — Според плана ти ще се завърнеш жив.
— Да, и все пак… — промълви Йошидзуми и замълча.
Влезе и Тацуно Когато застана пред приятеля си, извърна лице встрани.
— Дойде снегоходът.
— Добре — каза Йошидзуми. — Е, Тацуно…
— Ти си глупак — изведнъж каза Тацуно. — Такъв човек като теб можеше да прави всичко, каквото пожелае…
— Но сега аз пожелах и отивам. И няма защо да говорим. Но всъщност съм човек с късмет. Исках непременно да отида и успях.
— Ти си глупак… — повтори Тацуно. — Наистина глупак.
— Не бива да говориш така. Ако не бях отишъл аз, щеше да отиде някой друг. Все едно е кой ще бъде.
— Глупак — промърмори Тацуно и излезе.
Беше прекрасно полярно утро. Според данните на метеорологичната служба в района на Земя Ендърби времето щеше да бъде ясно в продължение на двадесет и четири часа. Месец май вече преваляше, скоро щеше да настъпи раздялата със слънцето, а после и дългата полярна нощ.
Йошидзуми излезе от базата „Шова“. На леда се бяха струпали всички членове на японската станция, за да го изпратят. Той стоеше в бледата предутринна светлина, взираше се в лицата им, потупваше ги по раменете, стискаше ръцете им. Повечето мълчаха. Само от време на време някой продумваше: „Е“ или „Бъди внимателен“. Имаше и такива, които безмълвно стискаха ръцете му и плачеха. Накрая той пак се върна при Наканиши. Този изтъкнат учен плачеше, сякаш изпращаше собственото си дете.