Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Дженсън си спомняше моменти, в които майка и заставаше на прага на дома им или край прозореца, или пък насред гората и втренчваше поглед към хоризонта. Тя знаеше, че тогава майка и е усетила връзката си с Господаря Рал и знае точно къде се намира той, на какво разстояние от тях. За жалост тази връзка можеше да установи местоположението на самия Господар Рал, но не и на неговите копои, изпратени по петите на двете жени.
За Том, който бе Д’Харанец, връзката беше нещо естествено и той току-що даде на Дженсън ценна информация: Господарят Рал не е в Двореца. Това повдигна духа и. Една пречка по-малко, една преодоляна грижа.
Господарят Рал явно беше заминал на юг към Стария свят, може би, за да води своята война, както и бе казал Себастиан.
— Да — отрони накрая тя. — Много жалко.
Пазарът под платото вече гъмжеше от хора. Насъбралото се множество тънеше в облаци прахоляк, който отплаваше надалеч към южния път. Дженсън се запита дали продавачката на наденици Ирма е дошла. Бети и липсваше. Копнееше да види малката опашчица да се мята яростно на всички страни, да чуе блаженото блеене, щом срещне отколешната си приятелка.
Том насочи екипажа към пазара, където беше разтоварил бъчвите си с вино. Може би Ирма ще е на същото място. Дженсън щеше да бъде принудена пак да остави Бети, докато е в Двореца. Чакаше я дълго изкачване по безкрайните стълби, а после трябваше да разбере къде е затворен Себастиан.
Щом каруцата затрополи по пътя към платото, Дженсън мярна празния път, виещ се нагоре в планината.
— Мини по пътя — рече внезапно тя.
— Моля?
— Мини по пътя към Двореца.
— Сигурна ли си, Дженсън? Не ми се струва добра идея. Този път е за официални лица.
— Мини по него.
Вместо отговор той отклони конете от посоката им към пазара и ги насочи към пътя в подножието на платото. С крайчеца на окото си Дженсън забеляза бързия поглед, с който Том стрелна загадъчната си пътничка.
Стражите наблюдаваха приближаването им. Дженсън извади ножа си.
— Не спирай — заръча тя на Том.
Той се обърна да я погледне.
— Моля? Не мога да не спра. Имат лъкове.
Дженсън гледаше втренчено пред себе си.
— Продължавай напред.
Щом стигнаха стражите, тя стисна ножа така, че дръжката му да стърчи от юмрука и. Протегнатата и ръка носеше категорично послание. Взрените и в пътя напред очи не ги погледнаха, сякаш ножът казваше всичко необходимо и нямаше нужда тя да разговаря.
Покрай погледите на стражите профуча дръжката на ножа с видимата отдалеч релефна буква „Р“ отгоре. Никой не понечи да спре каруцата или да зареди стрела в лъка си. Том тихичко подсвирна. Каруцата подскачаше и дрънчеше и продължаваше напред.
Лъкатушещият път уверено набираше височина. На места бе достатъчно широк, но от време на време се стесняваше и каруцата се приближаваше до ръба на бездънна пропаст. След всеки остър завой ги чакаше нова гледка, нов панорамен изглед към полетата Азрит в ниското под тях. В далечината полетата бяха опасани с потънали в мъгла синкави планини.
Стигнаха моста и вече нямаше как да не спрат — беше вдигнат. Самоувереността и категоричността на плана и се разколебаха, щом осъзна, че вероятно този факт, а не дръзкото и поведение бяха накарали войниците долу да я пуснат. Те знаеха, че за да мине някой по моста, колегите им трябва да го спуснат. Знаеха, че не може просто ей така да нахълта в Двореца, а в същото време не им се щеше да се спречкват с жена, която бе твърде възможно да е тук по специална работа, възложена и — твърде вероятно — от самия Господар Рал. Още по-лошо — Дженсън видя как войниците са изолирали на самотно и недостъпно място хората, които можеха да се окажат натрапници. Всеки враждебен акт би бил прекъснат още в зародиш и по всяка вероятност неканените гости щяха да бъдат заловени или убити на мига.
Нищо чудно, че Том не беше съгласен да минат оттук.
Разпенени от трудното изкачване, огромните коне приеха внезапното спиране с разтърсване на глави. Един от стражите пристъпи напред и пое юздите, за да ги успокои. Останалите наобиколиха каруцата. Дженсън седеше откъм скалите и макар част от войниците да бяха минали от нейната страна, повечето останаха при Том.
— Добър ден, сержант — поздрави той.
Мъжът огледа внимателно каросерията и след като установи, че е празна, се обърна към двамата на капрата.
— Добър ден.
Дженсън знаеше, че не е моментът да губи ума и дума. Провали ли се сега, край. Не само ще лиши от всяка надежда за освобождаване Себастиан, но най-вероятно самата тя ще бъде хвърлена в тъмница. Не може да си позволи да изгуби самообладание. Щом войниците се приближиха достатъчно, тя се надвеси пред Том с ножа в ръка и пъхна под носа му дръжката така, сякаш бе кралска покана.