Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Приближиха я мрачни форми. Дробовете и горяха за въздух. Алтея спомена, че никой не може да мине откъм задната страна на блатото. Имало зверове, които разкъсват всеки, дръзнал да припари. Дженсън веднъж изпробва късмета си. Обзета от див ужас, видя как една тъмна фигура се приближава към нея. Не биваше да подлага късмета си на изпитание за втори път.
Не и се умираше. Беше се заблуждавала, че не и се живее. В крайна сметка, добър или лош, животът си беше неин. Нейният безценен живот. Не искаше да го изгуби.
Опита се да изплува към повърхността, към светлината, но всичко изглеждаше толкова бавно, толкова плътно, толкова натежало.
Дженсън.
Гласът прозвуча припряно.
Дженсън.
Нещо я блъсна. Плисна дъга от зеленикави искри.
Змията.
Ако можеше, би извикала. Колкото и да се мяташе, не помръдваше нито сантиметър напред. Не и оставаше друго, освен да наблюдава как тъмният удължен силует под нея се приближава.
Беше твърде изтощена, за да се бори. Дробовете и горяха за въздух, тялото и продължаваше да потъва сред пластовете светлина, все повече и повече се отдалечаваше от повърхността, от живота. Направи усилие да се придвижи нагоре към светлината и въздуха, но ръцете и бяха натежали като олово и само безпомощно се носеха из водната шир. Изненада се, защото бе добър плувец.
Дженсън.
Щеше да се удави.
Озова се в прегръдката на мрачния обръч.
Така както си беше с всичките дрехи, тежкото наметало, ножа, ботушите и при цялата умора, към която се прибавяше и изненадата от внезапното пропадане под водата, при което не бе успяла да си поеме достатъчно въздух, нямаше никакъв шанс да изплува.
Болеше.
Мина и през ума, че удавянето ще е като сладостна прегръдка в меките води. Не беше. Никога не бе изпитвала по-силна болка. Чувството на безпомощно задушаване беше ужасяващо. Болката се стовари върху гърдите и с цялата си непоносима тежест. Отчаяно искаше да се отърси от нея. С неистови усилия се опитваше да пребори болката, паниката, и сетне да стигне до така нужния и въздух. Гърлото и се бе свило от ужаса, да не би в дробовете и да попадне вода, вместо тъй желания въздух.
Болеше.
Усети обръчите да се навиват около тялото и с нежен допир. Може би сбърка, като не я уби, когато имаше тази възможност. Вероятно би трябвало да опита да измъкне ножа си и сега. Но бе твърде слаба.
Болеше.
Обръчите се затегнаха. В притихналия мрак престана да се бори. Нямаше смисъл.
Дженсън.
Стана и странно, че гласът не иска от нея да се предаде както правеше обикновено. Стори и се парадоксално, след като най-сетне се бе примирила, че гласът не го иска, а само я вика по име.
Нещо се блъсна в рамото и. Нещо твърдо. Още едно — в главата. После в бедрото.
Змията я влачеше към брега, където корените навлизаха във водата. Почти без да си дава сметка какво прави, се вкопчи в корените и задърпа като обезумяла. Змията продължи нежно да я издига нагоре.
Дженсън се подаде над повърхността. Главата и разцепи водната маса и изведнъж я заля лавина от звуци. Задиша бясно с широко отворена уста. Издигна се достатъчно, положи рамене върху възлестите корени. Нямаше сили за повече, но поне главата и бе над водата и можеше да диша. Краката и останаха долу като безпомощни клони, носени от черната шир.
Задъхана, Дженсън затвори очи и продължи да стиска яростно корените, за да не се плъзне обратно към дъното. Дробовете и поглъщаха жадно сладостните глътки въздух. С всяко следващо поемане на дъх силите и се възвръщаха.
Най-накрая, сантиметър по сантиметър, корен след корен, успя да издрапа на брега. Просна се на една страна задъхана, задавена, трепереща, взряна във водата. Тя дишаше и тази тъй простичка човешка радост я замая.
Главата на змията разцепи повърхността с лекота и изящество, безшумно. Жълтите очи под черната лента се взряха в Дженсън. Двете се гледаха известно време.
— Благодаря.
След като се увери, че удавничката е на брега и диша, змията потъна обратно в черната бездна.
Дженсън нямаше представа какво си е помислила и защо не пожела да я убие, след като имаше толкова категорична възможност. Може би след първата им среща си е казала, че е прекалено голяма за ядене или че може да отвърне на удара с удар. Но да и помага! Нима бе някакъв знак на уважение! Или пък просто я е сметнала за конкуренция, застрашаваща храната и, и е искала да я прогони от територията си, но без да влиза в повторна схватка с нея. Дженсън нямаше представа защо змията я избута към повърхността, но знаеше, че дължи живота си на нея. Мразеше змии, а тази я бе спасила от удавяне.