Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Той огледа оръжието, след малко погледна Дженсън.
— Истински ли е?
— Не — озъби му се тя. — Изковах го снощи, докато отдъхвах край огъня. Ще ме заведете ли при затворниците или не?
Без да показва каквато и да е реакция, мъжът грациозно повдигна ръка.
— Насам, госпожо.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ПОЛИТЕ НА БЯЛАТА РОБА на дворцовия служител плющяха зад него, докато се изкачваше по стълбите, придружаван от двамата мъже в сребристи роби. Дженсън вървеше зад тях, като спазваше дистанция, по нейно мнение внушаваща и достолепие и високомерност. Възрастният мъж забеляза, че тя се движи доста зад тях и забави крачка, за да я изчака. Дженсън също забави темпото, поддържайки същата дистанция. Той хвърли нервен поглед назад и тръгна още по-бавно. Дженсън също. Накрая тримата мъже, Дженсън и придружаващият ги ескорт от войници пристъпваха с колебливи бавни крачки.
Щом стигнаха следващата мраморна площадка, огряна от слънцето, мъжът отново хвърли поглед през рамо. Дженсън махна нетърпеливо с ръка. Най-накрая той разбра, че тя няма намерение да го настига, а очаква от него да води шествието. Ускори ход, като и позволи да поддържа нужната и дистанция, примирен с ролята си на неин глашатай.
Войникът с неясен чин и десетината му подчинени изкачваха стъпалата внимателно, като гледаха да поддържат същата дистанция, каквато спазваше тя спрямо мъжете в роби. За войниците това бе странно и необичайно. Тя се стремеше точно към това: наред с червената и коса им осигуряваше още една тема за размисъл и тревога.
Врязващото се право нагоре стълбище бе прекъсвано от време на време от просторни площадки, даващи отдих на краката, преди да продължат. На най-горната площадка имаше шпалир от огромни колони, в дъното, на който се издигаха високи медни порти. Фасадата на Двореца, която изникна пред очите им, беше една от най-величествените гледки, която Дженсън бе виждала. При все това мисълта и не бе съсредоточена върху сложните архитектурни форми. Тревожеше я онова, което щеше да намери зад портата.
Потънаха в сенките на шпалира от колони и прекрачиха прага. Ескортът от войници продължаваше да я следва, оръжията и ризниците им подрънкваха. Тропотът на ботушите им върху мраморния под отекваше в огромното фоайе, опасано с орнаментирани колони.
Вътре сновяха хора, всеки унесен в своята работа, имаше и разговарящи на двойки и тройки, разхождащи се по балконите. Част от тях се обърнаха да видят влизащата процесия — тримата мъже в роби, ескортиращия отряд и вървящата на достопочтено разстояние червенокоса жена. По дрехите и, особено в сравнение със спретнатите одежди на останалите, личеше, че идва от път. Вместо да се смути от външния си вид, Дженсън с доволство си каза, че той допринася допълнително към внушението за спешност и тайнственост. Реакцията на хората показваше, че е постигнала целта си.
Мъжът в бяло прошепна нещо на другите двама и те се втурнаха напред, потъвайки зад един ъгъл. Войниците продължаваха да я следват, без да скъсяват дистанцията.
Процесията потъна в лабиринт от коридори, които ставаха все по-малки и семпли, докато накрая стигнаха до сервизното стълбище и тръгнаха надолу по него. Дженсън и ескортиращият я отряд залъкатушиха през коридори и коридорчета отваряха врати, отвеждащи към просторни зали, слизаха по-надолу и по-надолу по безкрайни стълбища, докато накрая тя съвсем загуби ориентация. По прашните разнебитени стълби и вонящите на застояло, очевидно слабо използвани коридори тя си даде сметка, че мъжът в бяло я прекарва по някакъв кратък път през Двореца, за да стигнат възможно най-бързо да целта.
Това я успокои допълнително, понеже означаваше, че я вземат на сериозно. Това укрепи увереността и и помогна да играе ролята си по-убедително. Повтаряше си, че е важна особа, доверен представител на самия Господар Рал, че никой не може да я спре. Всички тези хора бяха тук, за да и помогнат да си свърши работата. Това бе техен дълг.
Разбрала, че няма смисъл да се мъчи да запомня пътя, насочи мислите си към по-важни неща, като например как трябва да се държи и какво да говори.
Повтори си за пореден път, че независимо в какво състояние завари Себастиан, трябва да се придържа към плана си. Да се прави на изненадана, да избухне в сълзи, да се хвърли на врата му и да започне да ридае — това нямаше да е от полза на никой от двамата. Надяваше се, като го види, да си спомни всичко това.