Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
Той се потътри навън, като си мислеше: „Що ми е друго оръжие? Имам си вярна ръка!“
— А сега, драга ми госпожо — рече Азирафел, — вярвам, че разполагате с надеждно превозно средство.
— O, да — отвърна мадам Трейси. Отиде до ъгъла на кухнята, извади една розова мотоциклетна каска с изрисувано жълто слънчогледче на нея, нахлупи я и я закопча под брадичката си. После се разрови из бюфета, измъкна триста-четиристотин найлонови торбички и купчина местни вестници, а после — прашна отровнозелена каска с надпис
„ВОЛНИЯТ ЕЗДАЧ“, подарък от племенницата й Петула отпреди двайсет години.
Шадуел се върна, метнал пушката гръмотевица на рамо, и се вторачи невярващо в нея.
— Не знам какво сте ме зяпнали така, господин Шадуел — рече му тя. — Паркиран е долу на пътя. — Подаде му каската. — Трябва да си я сложите. По закон е така. Според мен всъщност не се разрешава трима души да се возят на мотопед, дори и ако двамата от тях… ъ-ъ… си поделят едно тяло. Но случаят е спешен. И съм убедена, че нищичко няма да ви стане, ако се държите за мен хубаво и здраво. — И тя се усмихна. — Няма ли да е забавно?
Шадуел пребледня, измърмори нещо недоловимо за слуха и си сложи зелената каска.
— Какво казахте, господин Шадуел? — изгледа го остро мадам Трейси.
— Казах: имито ти на камик дъ исдялът, пръс с лопата отгоре ти дъ фургът — рече Шадуел.
— Престанете вече с този език, господин Шадуел — сряза го мадам Трейси и го поведе в коридора и по стълбите надолу към главната улица на Кроуч Енд, където един мопед на години чакаше, за да ги отведе двамата, е, кажи ги тримата, далеч оттук.
Камионът беше препречил пътя. Ръждивата ламарина също препречваше пътя. И десетметровата купчина риба препречваше пътя. Беше един от най-ефикасно препречените пътища, които сержантът бе виждал.
И дъждът не му помагаше.
— Да имате някаква представа кога има вероятност булдозерите да пристигнат тук? — кресна той в радиопредавателя.
— Кррррк каквото кррррк — му отговориха.
Усети, че нещо го дърпа за крачола, и погледна надолу.
— Омари?! — Той подрипна, подскокна и се намери на покрива на полицейската кола. — Омари — повтори. Бяха към трийсетина — някои над половин метър дълги. Повечето си вървяха по шосето; половин дузина се бяха отбили да поразгледат полицейската кола.
— Нещо не е наред ли, сержант? — попита полицаят, който записваше показанията на шофьора на банкета.
— Просто не обичам омари — отвърна мрачно сержантът, стиснал очи. — Получавам уртикария от тях. Прекалено много крака имат. Аз ще си поседя тук, горе, а ти ми кажи, като се махнат.
Седеше на покрива на колата в дъжда и усещаше как водата се просмуква през дъното на панталоните му.
Разнесе се ниско буботене. Гръм? Не. Не спираше и се приближаваше. Мотори. Сержантът отвори едното си око.
Исусе Христе!
Бяха четирима и сигурно караха с над сто и петдесет километра в час. Понечи да слезе, да им махне, да им извика, но те го подминаха и се насочиха право към преобърнатия камион.
Сержантът не можеше да направи нищо. Затвори пак очи и се заослушва за сблъсъка. Чуваше ги как се приближават все повече. И после:
Фшшт.
Фшшт.
Фшшт.
И един глас в ума му произнесе: АЗ ЩЕ ВИ НАСТИГНА ПОСЛЕ:
( — Видяхте ли бе?! — възкликна Големите тежкари. — Прелетяха отгоре!
— ’бати да го ’ба! — рече Те Те Пе. — Щом те могат, и ние можем.)
Сержантът отвори очи. Обърна се към полицая и зяпна. Полицаят рече:
— Те. Ама те. Прелетя…
Дуф.Дуф.Дуф.
Пляк.
Пак падна дъжд от риба, макар и по-кратък по времетраене и по-лесно обясним. Ръка, облечена в кожа, махаше немощно от огромния куп риба. Колело на мотор се въртеше безнадеждно.
Това беше Скъз в полусвяст, който решаваше, че ако има нещо, което мрази повече от французите, то е да си затънал до шия в риба и да имаш усещането, че кракът ти е счупен. Страшно гадно му беше.
Искаше да каже на Те Те Пе за новата си роля, но не можеше да шавне. Нещо мокро и хлъзгаво запълзя нагоре в ръкава му.
По-късно, когато го измъкнаха от рибешката купчина и видя другите трима рокери, завити презглава с одеяла, той разбра, че е твърде късно да им казва каквото и да било.
Тъкмо затова значи тях ги нямаше в оная книга „Откровение“, дето Помията непрекъснато дрънкаше за нея. Така и нямаше да стигнат по-далеч по това шосе.
Скъз смънка нещо. Полицейският сержант се наведе над него.
— Не се опитвай да говориш, синко — рече му той. — Линейката идва.
— Чуй ме — изхъхри Скъз. — Имам нещо важно да ти кажа. Четиримата конници на Апокалипсиса… големи копелдаци са, да знаеш. Всичките до един.
— Делириум — обяви сержантът.