Близнаците Бонита
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Близнаците Бонита». Краткое содержание книги:
Кроукър е решен твърдо да спаси племенницата си. Той започва разследване, което го отвежда до истински лабиринт на престъпността, изграден и ръководен от тайнствените близнаци Бонита…
— Защо си ровил в гардероба й?
— Търсех дневник.
Грифът на китарата се разклати по посока на пакетчето кокаин.
— Таз гадост няма нищо общо с мен!
— Има и още как! Нали ти я продаде на Рейчъл?
— Нищо не съм й продавала! — изгледа го с омраза тя, после отмести китарата: — Извинявай, ама трябва да отскоча до кенефа…
Кроукър я остави да направи няколко крачки по посока на тоалетната в дъното, после я последва. Уверил се, че действително влиза там, той смени посоката. Прекоси кухненските помещения, отвори задната врата и се озова навън, сред зелените кофи за боклук. Точно навреме, за да види как гъвкавото й тяло се изнизва през прозорчето на дамската тоалетна с краката напред. Вдигна достатъчно шум, за да прогони шарената котка от боклука и да привлече вниманието на Гидиън, която рязко се извъртя към него. Светлината на алармената лампа шареше лицето й на жълти и черни ивици. Тялото й се залепи за олющената мазилка, очите й светнаха като на котка.
От фигурата й се излъчваше напрежение. Какво ли се криеше под туземските дрънкулки? Приличаше на подгонен в джунглата звяр, който, макар и не от най-хищната порода, трудно би могъл да се нарече питомен…
Кроукър пристъпи към нея и вдигна пликчето с кокаин пред очите й:
— Сега искам да чуя истината за това!
— Употребявам дрога и няма защо да го крия — просъска Гидиън. — Но не продавам!
— Чакай малко, ще говорим на друго място.
Хвана я за лакътя и я побутна пред себе си. Излязоха на булевард „Уошингтън“, където беше паркиран тъндърбърдът.
— Добре — рече Кроукър, след като се настаниха в колата. — Двете с Рейчъл сте се друсали… Друго?
— Куп неща — отвърна тя. На лицето й отново се появи предизвикателно изражение.
— Но дрогата си я осигурявала ти!
— Така е — кимна мадамата. — Дълго време й го набивах в главата. По-добре аз, отколкото някой мръсен пласьор, който щеше да й одере кожата. В тоя район е пълно с такива…
— Тя се е натровила от долнопробна стока, Гидиън! — повиши глас той. — И по тази причина е близо до смъртта!
— Аз… Виж какво, тя поначало си е предразположена… Но мога да ти кажа, че лично съм проверявала дрогата, която употребявахме!
— Но този път си объркала нещата, а?
Показалецът й се насочи към гърдите му:
— Продължаваш значи!
— С какво?
— С шибаното убеждение, което е изписано на челото ти: „Моята племенница е наркоманка благодарение на теб!“
Настъпи тишина, наситена с напрежение. „Приличаме на две бесни кучета, готови да се нахвърлят едно срещу друго — помисли си Кроукър. — Нещо не е наред.“
В следващия миг разбра какво става: наистина бяха като кучета, които защитават един и същ периметър. И този периметър бе Рейчъл…
— Аз я обичам, Гидиън — тихо промълви той. — Точно както и ти… Убеден съм, че искаш да й помогнеш!
— Нямаш никаква представа какво искам аз! — тръсна глава тя.
— Предполагам, че става въпрос за онези чувства, които са присъщи на всички нас — подхвърли и моментално разбра, че е сбъркал.
— Грешка, вуйчо ченге! — отвърна Гидиън и от устата й излетя звук, наподобяващ дрънчене на будилник. После започна да имитира водещия на популярна телевизионна игра:
— Времето ви изтече, без да улучите нито един от въпросите, които са подходящи за скапаняците наркомани. Съжалявам, опитайте пак… А сега е време да се омитате!
— Имам нужда от помощта ти, Гидиън. Зная, че Рейчъл си е водила дневник… Прерових стаята й, но не успях да го открия.
Вместо отговор Гидиън протегна ръка да включи касетофона и предизвикателно подхвърли:
— Я да видим какво има тук… Сигурно ще е нещо на Бари Манилов…
От репродукторите прозвуча „Ботушки за ходене“ на Нанси Синатра и Гидиън изненадано го погледна. Пръстите й натиснаха копчето на жабката, очите й се спряха на заглавията на подредените вътре касети: Евърли Брадърс, Йън & Дийн, Ирма Томас, Леели Гор…
Сякаш забравила за Кроукър, тя зарови ръце в това истинско съкровище на поп изпълнители от шейсетте години. Главата й бавно се повдигна, в гласа й прозвуча нова нотка:
— Ти наистина ли си падаш по тая музика?
— Луд съм по нея — кимна Кроукър.
— Аз също… — Главата й смаяно се поклати: — Мамка му, да не повярва човек!…
Той усети какво всъщност се крие под предизвикателната външност на това създание и с изненада установи, че гневът неусетно го е напуснал.
— Не знам дали ще ми повярваш, но аз не те мисля за скапана наркоманка, Гидиън — меко промълви.
— Прекалено е хубаво, за да е вярно — поклати глава тя.