Пепел [bg]

Алекс прехапа устни, за да не изкрещи.

– Това е моята чантичка, носи се на кръста.

– Пълни глупости – отвърна Харлан, но Алекс надуши едва доловимия дъх на вкиснато мляко. Мъжът беше обезпокоен. – Това нещо го имам от години.

– Сама съм я подреждала и знам, че това не е вярно – заяви Алекс.

– В този вид чантички хората носят все едни и същи неща – възрази Харлан. – Така че ще налучка някои от тях.

– Не е изключено – рече Питър и разкопча чантичката. – Затова ще ти дадем възможност да опиташ пръв. Какво има вътре?

Харлан изпита очевидно облекчение и Алекс смаяна си помисли: „Изпразнил я е“.

– Няма проблем – отвърна той. – Да видим, вътре им пакетче кърпички, стари дъвки, нож... – изреждаше той, докато Питър вадеше от чантичката всяко едно от тези неща.

– Така е – заяви Питър, щом Харлан приключи. – Няма нищо друго с изключение на това. – Питър извади черния несесер на Алекс. – Това нещо тежи поне десет паунда. Какво има вътре?

Харлан отвори уста, но тогава Йегър го прекъсна:

– Един момент. – Той взе несесера от Питър и след като разгледа съдържанието му, стрелна остър и проницателен птичи поглед към Алекс. – Кажи ни какво е това.

– Ей, това е мое – обади се Харлан.

– Тогава тя няма да има дори най-малка представа какво е то. – Йегър кимна към Алекс. – Хайде. Кажи ми. Какви са тези неща?

По късно Алекс щеше да си зададе въпроса защо Харлан ги беше запазил. Нормално бе да задържи чантичката, но не и нещата вътре. А може би при вида на библията изведнъж бе осъзнал какво е сторил и от суеверие бе решил да ги запази, надявайки се, че с този жест ще компенсира всичко останало. Но в крайна сметка само едно нещо имаше значение – щом чантичката тежеше толкова, тогава тя знаеше какво – или по-точно кого – ще намери вътре.

– Родителите ми – каза тя.