Пепел [bg]

Въпреки че никога не бе чувала баща си да определя някой от множеството пияници, съпрузи-побойници или хитреци като олицетворение на злото, тя отвърна:

– Да, сър. Предполагам, че е така.

– Точно това правим и самите ние. Я ми кажи – наклони Йегър глава на една страна – защо кучетата те харесват толкова? Какво ги кара да се държат сякаш... усещат каква си?

– Не знам – отвърна тя откровено. – Не съм куче.

– Но сигурно имаш някакво предположение – обади се Ърнст.

Тя кимна и рече:

– Може би това, че и аз ги усещам по същия начин. – „За разлика от Преподобния Йегър и Джес. Защо ли обаче?“

– И какъв е той? – попита Йегър.

Алекс реши да се възлолзва от случая.

– Ами начинът, по който и вие усещате определени неща.

Ърнст несъзнателно затаи дъх, забеляза тя. Йегър присви очи като хищна птица.

– Тоест? – попита той.

Оказа се права. Най-сетне го хвана натясно, изведнъж тази негова стерилност, това замъглено стъкло се пропука, макар и съвсем лекичко, и отвътре я лъхна нещо влажно и някак металическо – миризма, която ù напомни за деня, в който двете с Ели едва не бяха убити от онези кучета.

„Вода? Или река? Не, не е това. Прилича повече на... дъжд.“

Дъжд. Спомни си деня, в който всичко започна – буреносните облаци от югозапад и сивите спирали, които бе взела за дъжд.

„Затова ли от него се носи мирис на влажно стъкло? Може би в онзи момент е наблюдавал дъжда през прозореца.“

– Тоест? – повтори Йегър.

Имаше чувството, че напрегнатите погледи на останалите мъже ще прогорят дупки в черепа ù, но въпреки това тя не отклони погледа си.