Сборник "Войните на Амтрак"

Обучението на мечките за бой с тояги му позволи да направи по-обективна оценка на тяхната способност да учат. Като всички трекери, Стив беше възпитан да смята всички уродливи същества за глупаци. Откакто срещна Кадилак и Мистър Сноу обаче той знаеше, че това не е вярно, но и се убеди, че като цяло мютите са неспособни да помнят. Грешката, която той и останалите от Федерацията бяха направили, беше в отъждествяването на слабата памет на мютите с ниска интелигентност. Стив разбра, че неговите похитители не само могат да приемат информация, но могат и да я запомнят. Онова, което им липсваше, беше система за търсене на информация. Мозъците им бяха като компютри, в които могат да се въвеждат данни, но които нямат принтер. Мютите можеха да съберат две и две, но не можеха да кажат, че резултатът е четири, защото връзката между запаметяващия и говорния център беше прекъсната. При някои това прекъсване беше толкова силно, че фактически не съществуваше, а при други — като Три Дигрийс — закъснението на паметта беше минимално или ограничено до специфични области от знанието. Старият мют можеше да обработва дърво и понякога се сещаше кой е Стив, но друг път не. Ограничената специфична памет даваше възможност на мечките М’Кол да усвояват и запомнят бойни и ловни умения, но дори и това, изглежда, беше податливо на странни грешки. Което щеше да е лошо, ако станеше някое сбиване.

Имаше и трети фактор, свързан с паметта, който Стив беше забелязал, но не бе разбрал напълно. Докато наблюдаваше как Три Дигрийс прави патериците, той беше забелязал, че присъствието на Кадилак помага на стария уродлив мют. По някакъв начин чрез неизказаните си думи или просто с физическото си присъствие Кадилак помагаше да се свържат връзките на паметта, когато ръцете на Три Дигрийс се колебаеха. Стив беше видял достатъчно, за да е убеден, че членовете на племето могат да си взаимодействат без думи. Беше приписал тази способност на чувството на усещане — една словесна концепция, която му дойде изневиделица. Когато беше пушил трева с двамата летописци, въображението му беше повлияно до точката, при която започна да мисли, че може би вижда някаква аура или по-висше аз, простиращо се отвъд границите на техните физически тела. Умът му започна да се лута. Халюциногенните дроги, приповдигнатите състояния на мислене, усещането и изкривяването на възприятията бяха напълно непознати във Федерацията. Играеха ли двамата летописци някаква неясна роля, в която тяхната превъзходна интелигентност действаше като контролен механизъм за племето? Групова памет? Някакъв… Стив затърси думата, опитвайки се да достигне до нещо, за което беше сигурен по време на наркотичното си опиянение. Някакъв… свръхум? Или бяха проводници на сила, която идваше отнякъде другаде? Интересни идеи, но и опасни. Той би трябвало да наблюдава Кадилак и стареца по-аналитично — без да си изясни нещата, нямаше перспектива за кариера при завръщането си във Федерацията. „Факти, Брикман. Това ти трябва. Само фактите имат значение. Оцелей, запомни всичко, което виждаш, отмъсти за свалените момчета и после избягай.