Ключът на Соломон

L

Жертвата се бе превърнал в ловец. Страхувайки се от най-лошото, Питър остави вратата на паник стаята отворена, макар да знаеше, че няма връщане назад. С насочена напред пушка той бавно прекоси коридора. Придвижваше се внимателно, взираше се в сенките, а слухът му се напрягаше и за най-малкия шум. След като зави зад първия ъгъл, лъчът светлина, идващ от паник стаята, изчезна и той изгуби видимост. Питър спря. Всичко наоколо тънеше в дълбок мрак, затова той изчака очите му да свикнат с тъмнината.

След минута започна да различава очертанията на мебелите. Събра кураж и бавно продължи напред. Апартаментът беше голям и коридорът представляваше неговият гръбначен стълб, пресичайки го от край до край. Вече бе минал повече от половината път и знаеше, че зад следващия ъгъл е вратата на кабинета. Стигна до ъгъла и надникна иззад него. Както очакваше, зад отворената врата светеше. Някакво движение по пода привлече вниманието му. Питър сведе поглед към светлия правоъгълник, който тръгваше от кабинета и се разстилаше по мокета, и съзря черните очертания на призрачна сянка да се движат в светлината. Очевидно някой от неканените гости.

Сърцето му подскочи. Да наблюдава натрапниците на монитора в паник стаята като далечни герои в телевизионно шоу, беше едно, но съвсем различно бе да стои там, да види запалената лампа в стаята, да дебне сянката на един от бандитите и да знае, че непознатите се намират само на някакви си четири-пет метра от него. Онова, срещу което трябваше да се изправи, вече не беше някакъв образ на екрана, а самата действителност. Зави зад ъгъла, все така долепен до стената, и се приближи до вратата. Чу шумовете, идващи отвътре — същото бърборене на непознат език, който в началото бе сметнал за руски, а сега знаеше, че е португалски. Искаше му се да разбира разговора; това би му позволило да узнае кои са натрапниците и какво искаха, но всъщност не схващаше нито дума.