Годината на Кобрата [bg]

— Но… — прекъснах я аз.

— Но? — подигра ми се тя. — Всичко върви по план. Анхесенамон сега е вдовица. Нямат намерение да я омъжват за Хоремхеб, а за Зананза — хетския принц. Мерире пак отиде при хетите, и то не само да преговаря, ами и да доведе жениха в Египет.

— Но какво планира Ай?

— Възнамерява да основе нова династия. Анхесенамон ще се омъжи за хетски принц, а Ай — за една от техните принцеси. После ще си поделят Ханаан.

— А Хоремхеб и Рамзес просто ще стоят и ще гледат?

— Те ще бъдат мъртви, както и вие.

— А войските им?

— Мисли, Маху. Спомняш ли си, когато Нахтимин ви посрещна в Делтата при Аварис?

— Оставил е войски там, нали? Те ще посрещнат хетите — опитах се да си представя картата на Египет: Тива на юг, Аварис на север, а между тях укрепеният Мемфис — градът на белите стени, домът на Птах, бога човек.

— Разбира се — прошепнах аз. — Хоремхеб и Рамзес са в Тива. Никога няма да излязат оттук. Войските им са без водач и ще трябва да се изправят срещу врага на два фронта: хети и египтяни от север, Нахтимин от юг. Ще бъдат разделени.

— Шпионите на Ай вече обикалят из Мемфис, дават подкупи. Във всяка армия има недоволни. Ще отрежат и притока им на запаси — Амедета се засмя на изумлението ми. — Вече е започнало. Нахтимин изпраща войски на север.

— Къде?

Амедета се засмя в шепи.

— Разбира се! — възкликнах аз. — Къде, ако не в Акмин. Родният град на Ай!

— Неизбежно е — обясни Амедета. — Хетските пратеници са вече в Египет, лагерът им е при Аварис. Към тях ще се присъедини принц Зананза, а после ще потеглят към Акмин. Народът ще ги вземе за поредната мирна мисия. Там към тях ще се присъединят висши офицери, ще бъде подписан договор за мир, скрепен с брачни съюзи. Поле Зананза ще дойде в Тива. Хоремхеб ще разбере какво се е случило и ще се противопостави, но вече ще е прекалено късно, той и Рамзес ще бъдат поставени под домашен арест.

— А ако Ай умре?

Амедета сви елегантно рамене.

— Ще поеме Нахтимин или пък Зананза.

Погледнах Собек и Джарка втренчено. Амедета се зае с раната на крака си. Беше смела. Независимо от смъртната опасност, си тананикаше тихо.

— Майа знае ли? — попита Собек.

— Възможно е да подозира.

— Кога трябва да се случи всичко това?

— Най-късно до месец.

— Има ли още нещо?

— Не, освен кога мога да си тръгна?

Извиках капитана на наемниците ми и заведох Джарка и Собек навътре в градината. Лек ветрец шумолеше в дърветата. Забелязах с отчаяние издължените сенки. Една мангуста се промуши иззад храстите и притича към сочната зеленина около езерото с рибки на Собек. Огледах градината — павилиони и украсени езера, сенчести алеи, лози, фонтани и цветя. Моята градина бе подобна, но какво значение имаше това сега? Само след дни всичко щеше да е разрушено.