Тъмен завет [bg]

— И възмездието за загиналите — допълних. Това бе най-важното от всичко. — Но ако Кланси казва истината и Руби е тръгнала сама, теорията ми, че изчезването ѝ е свързано с похитителите, току-що се разби на пух и прах. Не знам как ще събирам доказателства, ако сме поели по грешен път.

— А след като си ги осигуриш, какво ще ги правиш? — настоя Роман. — Вярваш ли на някого в правителството достатъчно, че да му ги повериш?

Тонът на последния му въпрос ме накара да се замисля.

— Какво искаш да кажеш? Да не смяташ, че правителството е намесено?

— Не, не — побърза да отрече той. — Говорех за човек, който би приел доказателствата на сериозно и би ги предал в подходящите непредубедени ръце.

— Всички в правителството са предубедени — отбелязах сухо. — Всеки е избрал страна. Просто трябва да намеря някого, който е на моята. Едничкият начин да разруша образа, който са ми изградили, е като създам още по-ярък. Недосегаем.

— Както направи за лагерите — досети се той. — Произвеждайки цял медиен пакет от интервюта и кадри.

Кимнах.

— Историите са могъщо нещо. Дай на хората списък с факти и веднага ще ги забравят, ако изобщо им обърнат внимание. Те вярват само на онова, в което чувстват истината. Затова трябва да ги накарам да почувстват нещо. Трябва да ги накарам да се застъпят свирепо за мен, да изпитат състрадание към жертвите и да възстановя поне част от доверието, което Мур така усърдно се мъчи да унищожи.

— Звучи почти невъзможно — рече Роман. — Искам да кажа, че ще се справиш за ден-два.

Усмихнах се за пръв път от неясно колко време.

Иска ми се да бъда човекът, когото ти виждаш.

Приянка изскочи от тоалетната и хукна към колата с грейнало от вълнение лице.

— Олеле — провлече Роман и завъртя ключа на таблото. Но преди да ни е достигнала, той ме стрелна наново и каза: — Много харесвам новата ти прическа. Така приличаш на себе си.

Разбирах смисъла, таящ се в думите му.

— Какво има? — попитах Приянка, когато дойде на задната седалка и затвори вратата с театрален замах.

Явно бе успяла да зареди резервната батерия. Вече усещах напрежението ѝ не като бледа искра, а като устойчив пламък.

— На гениалната ви приятелка ѝ хрумна гениална идея — обяви тя. — Помните ли, че след като пробвахме да се обадим на телефона, който смахнатият Кланси ни изпрати на съобщение, и получихме известие за невалиден номер, вие ми казахте да зарежа тази работа, за да измислите какво да правим от тук нататък?

— Прия — смъмри я Роман. — Карай по същество!

Тя го изгледа ядосано.

— Проучих набързо телефонния код и установих, че вече не е в употреба.

— Сериозно? — стъписах се аз.

— Близък е до три-три-четири, който е телефонният код на Алабама, затова набрах този номер и той се оказа изключен.

— Мислиш, че просто го е написал грешно?