Тъмен завет [bg]

В едно бях убедена: не можех да ги причисля нито към Зелените, нито към Жълтите.

Машините стенеха жално, докато Приянка задушаваше дънните им платки. Всички шумове в стаята, освен учестеното ни дишане, звучаха неестествено. Щракане, пулсиране, жужене, пиукане.

Изтръгнах се от унеса и хукнах към вратата. Притичах през ливадата, хвърляйки трева и кал по глезените си, и отворих багажника. Роман беше оставил колата отключена, което ми се стори доста безразсъдно за човек, обмислящ всичко по отношение на сигурността ни.

Очаквал е да се случи нещо такова — осъзнах. Това бе единственото обяснение.

Прерових храната и кутиите с лекарства в торбите от магазина, докато не се натъкнах на двете шишенца. Метопрололът бе на таблетки, а халоперидолът — в течна форма.

Явно за него трябваше спринцовка. Намерих цяла кутия, изсипах я в багажника и грабнах шепа. Никъде не открих инструкции за употреба.

— Естествено. Нали ги използват лекари, дявол да го вземе! — смъмрих се ядосано. — Мамка му, какво…

Мощна искра прониза сетивата ми, прогаряйки всяка друга мисъл. Рязък прилив на адреналин ме накара да се изправя и да се огледам наоколо. Източникът беше далеч, но се приближаваше. Три… четири… пет… шест искри. Слабо електричество като от…

Радиостанции. Войници.

Притиснах лекарствата към гърдите си и се втурнах към къщата, отваряйки вратата с рамо. Краката ми се плъзнаха по прашния под и спряха на място.

Пуснах шишетата и спринцовките и посегнах зад гърба си, за да извадя пистолета от Роман.

— Назад.

Лана стоеше до Роман и Приянка и ги наблюдаваше през завесата на рошавата си коса. Не ги беше докоснала, наглед не им бе причинила нищо. Все още.

Момичето не помръдваше. Просто впиваше в мен отнесения си, безизразен поглед.

— Къде е лекарството ѝ?

— Назад — предупредих я пак и този път вдигнах предпазителя на пистолета.

Електрическите искри наближаваха, вече бяха от другата страна на къщата. Втори отряд.

Веднага след тази мисъл ме споходи и друга — разполагах със силата си.

— Синя звезда…

Стрелнах поглед към Приянка. Вече трепереше още по-жестоко, сякаш се крепеше със сетни сили.

— Синя звезда — бръщолевеше. — Синя звезда, синя звезда, синя звезда…

Думите ѝ събудиха нещо в съзнанието ми, някакъв спомен.

— Точно така, При. Досети се най-накрая, а?

Лана гледаше изпод натежали клепачи скованите тела на Роман и Приянка. В следващия момент двамата се срутиха на пода като марионетки с прерязани конци, но продължиха да се гърчат. Без да обръща внимание на пистолета в ръката ми, Лана се пресегна към лекарството.

Огрях я с изстрел до краката ѝ. Отрядът войници — подкреплението ѝ — вече се събираха отпред. След броени секунди щяха да щурмуват къщата.