Директивата [bg]

Лорънс се изсмя.

— Той говори много убедително. Хайде, Ани, влез вътре, преди този човек да те нарани.

Във всяка стая в къщата имаше телевизор, постоянно настроен на „Блумбърг Нюз“. Дори когато разговаряше с някого, вниманието на Кларк беше насочено към пазарите.

Часът беше два и петнайсет.

Той погледна към телевизора в главното фоайе. Звукът беше усилен, както би могло да се очаква, когато имаш неколкостотин милиона, зависещи от заглавията на деня.

— Научаваме, че изявлението на Федералния комитет за операции на открития пазар ще закъснее с няколко минути — каза говорителят. — Не си спомням това да се е случвало досега. Да чуем Джонатан Маурър от Вашингтон.

Лорънс отново се обърна към нас и кимна на пазачите. Те извадиха оръжията си и пристъпиха към мен.

Измъкнах пистолета си.

— И мен ли ще застреляш, Майк? — попита той и възмутено поклати глава. — Това е човекът, за когото щеше да се омъжваш, Ани. Огледай го добре.

Тя ме погледна. Виждала ме беше да убивам човек. Спомнях си го като кошмар, пространство без въздух, пробив в реалния ни живот. И сега отново бях насочил пистолет, този път срещу баща й, на стълбите на фамилния й дом.

Видях отражението си в стъклото на вратата, измъченото си лице и изцапаните си с кръв зъби. Кларк печелеше битката. Изглеждах като убиеца, от когото Ани се страхуваше.

— Влез вътре, мила — повтори той и протегна ръка към нея.

Нямаше да се отърве от мен пред Ани, но ако тя влезеше вътре и ме оставеше сам с пазачите му, песента ми беше изпята. Те щяха да ме хванат и да ме дадат на Линч. Блум щеше да извърти историята, докато останеха само лъжи: че аз съм убил Сакс и че не съм нищо повече от престъпник.