Доктор Стъклен [bg]

Това би издало Лангтън пред професора.

— Не, благодаря ви. Въпросът изобщо не е важен.

Сякаш в защита на професора, сестра Райт добави:

— Не искам да мислите, че професорът приема подкупи. Мнозина от екипа тук получават подаръци от медицинските производители и доставчици. Това е разпространена практика.

За да отвлече вниманието ѝ, Лангтън отвърна:

— Няма съмнение, че загиналият на Едж Хил е получил тази кутийка точно по начина, по който вие предположихте — като подарък. Възможно е този подарък да е дошъл индиректно дори от самия доʞтор Стъклен.

Сестра Райт се приведе напред:

— Вие сигурен ли сте, че изобщо си имате работа с този „доʞтор Стъклен“?

— Така мисля. Той сякаш е навсякъде, манипулира, организира, контролира. Като някакъв ловък кукловод, който управлява живи хора, а не марионетки. Един много умен и безмилостен кукловод.

— Звучите така, сякаш му се възхищавате…

— Да му се възхищавам? Не, ни най-малко. Но не мога да си позволя да подценявам способностите му. Без значение кой всъщност се крие зад псевдонима.

При тези си думи Лангтън се зачуди дали сестра Райт ще реагира по някакъв начин, ако е вярна хипотезата му, че професор Колдуел Чивърс е Стъклен и тя знае това. Сестрата очевидно боготвореше професора. Дори при положение, че беше оцеляла в Трансваал, въпреки очевидната си вътрешна сила, със сигурност би понесла подобна вест тежко. Лангтън не искаше да разрушава последната ѝ илюзия за професора като човек достоен, изпълнен с алтруизъм и хуманност. Но знаеше, че може би няма друг избор.

И тогава, втренчила се в него от упор, сестрата каза:

— Вие знаете кой е Стъклен, нали?

— Още не съм напълно сигурен.

— Но…

— Моля ви. Скоро ще имаме достатъчно доказателства — Лангтън се изправи и хвърли отново поглед към празния кафез в ъгъла. Стисна ръката на сестра Райт и допълни: — Може би утре ще мога да ви кажа повече.

Тя изглеждаше така, сякаш се канеше да го разпитва още, но вместо това просто кимна и отвърна:

— Нямам търпение да ви видя отново. Пазете се.

Лангтън остави сестрата и завари Макбрайд да го чака във външния коридор. Стърчеше съвсем не на място сред колосаните униформи, халатите на болните и лъснатите бели плочки.

— Нещо ново?

Сержантът поклати глава.

— Съжалявам, сър, но не. Не записват никъде на кого продават старите линейки и каруци. Понякога ги вземали дори вехтошари, така ми казаха. Или пътуващи търговци.

На Лангтън не му се понрави мисълта, че храната, която слагаше на масата си, може да е пренасяна с кола, в която преди са прекарвали човешки тела. Но все едно, онова, което не знаеш…

В главното фоайе инспекторът показа служебната си карта и получи позволение от портиера да ползва служебния му телефон. Свърза се с Форбс Патерсън и се заслуша, кимайки от време на време, в онова, което имаше да му каже колегата. Когато остави слушалката, очите му горяха.