Не казвай сбогом [bg]

Първо — изобщо не е трябвало да се раждам.

Преди мен майка ми е имала пет спонтанни аборта и две мъртвородени бебета. По едно на година, през есента, като сезонно задължение, като смяната на посевните култури. Всички били момичета, всички били наричани Хоуп7. Сигурна съм, че по предложение на баща ми — неговия оптимистичен импулс, неговата ведра добросъвестност: „Не можем да се откажем от надеждата, Мерибет!“. Но всъщност точно това са направили — разделяли са се с Хоуп отново и отново.

Лекарите казали на родителите ми да престанат да опитват, но те не ги послушали. Двамата не се отказват. Опитвали, опитвали и най-накрая съм се появила аз. Майка ми не очаквала, че ще оживея, не можела да мисли за мен като за истинско бебе, живо дете, момиченце, което ще си дойде у дома. Щяла съм да бъда Хоуп номер осем, ако нещата се бяха развили както преди. Обаче аз съм дошла на този свят с ярък, оглушителен рев. Родителите ми били толкова изненадани, дали си сметка, че не са обсъждали име, не и истинско име, не за истинско дете. И през първите ми дни в болницата не ме кръстили никак. Всяка сутрин майка ми чувала как вратата се отваря и медицинската сестра застава на прага (винаги съм си я представяла старомодна, с разлюлени бели поли и една от онези шапчици като кутия с храна за вкъщи от китайски ресторант). Медицинската сестра заставала на прага, а майка ми питала, без дори да се обърне:

— Тя още ли е жива?

Когато съм останала жива, ме кръстили Ейми, понеже това е обикновено момичешко име, популярно момичешко име, име, които още хиляда други бебета са получили през онази година, затова боговете може би нямало да забележат, че и това мъничко бебенце се е сгушило между другите. Мерибет твърдеше, че сега би ме кръстила Лидия.

Отраснах, чувствайки се специална, горда. Аз бях момиченцето, което се бе сражавало със забвението и беше спечелило. Шансът бил около един процент, но аз съм успяла. Междувременно съм съсипала утробата на мама — моят личен предродилен поход на Шърман8. Мерибет не можеше да има повече бебета. Като дете изпитвах трепетно удоволствие от това — само аз, само аз, само аз.

Майка ми пиеше горещ чай в дните, в които всички нейни Хоуп се бяха родили и едновременно умрели, седеше в люлеещ се стол, увита с одеяло, и казваше, че „просто отделя десет минути за себе си“. Нищо драматично, тя е твърде чувствителна, за да пее погребални песни, но ставаше умислена, откъсваше се, а аз не исках да го позволя. Покатервах се в скута й, навирах в лицето й рисунка с пастели или пък внезапно се сещах за писмено разрешение, което тя трябва да ми подпише. Баща ми се опитваше да ми отвлече вниманието, да ме заведе на кино или да ме подкупи със сладкиши. Колкото и да хитруваше, никога не успяваше. Аз отказвах да дам на майка си въпросните десет минути.