Орки

Тя понесе удара с мълчаливо достойнство.

— Стига — спря го сипаничавият, но не изглеждаше особено загрижен за нея.

Едноокият изсумтя недоволно, но отстъпи крачка назад и продължи да притиска превръзката към раната.

— Е, в Прокоп ли са? — повтори настойчиво сипаничавият. — Казвай!

— Наистина ли смятате, че вие тримата можете да се изправите срещу Върколаците и да оцелеете?

— Аз задавам въпросите, кучко, и търпението ми вече се изчерпва. — Той измъкна от колана си нож и го завъртя пред лицето й. — Кажи ми къде са, или ще ти извадя очите!

Тя помисли за миг, сетне сведе глава и промълви:

— Хекълой.

— Какво?

— Лъже! — намеси се едноокият.

— Защо Хекълой? Какво търсят там?

— Това е свободно пристанище…

— Е, и?

— Ако ти трябва да продадеш нещо, там ще получиш най-висока цена — тя се престори, че издава всичко това неохотно.

— Вярно, Мика, Хекълой е точно такова място — потвърди големият тъпанар.

— Зная — сопна му се сипаничавият. Той изгледа Койла внимателно. — И какво толкова имат за продан?

Тя замълча, усетила, че са се хванали на въдицата.

— Да не е онова, което откраднахте от кралицата си?

Койла схвана, че не знаят за реликвите, които Върколаците наричаха звезди, и нямаше никакво намерение да ги осветлява по въпроса.

— Това е… един трофей. Реликва. Много стара.

— Реликва? Нещо ценно? Да не е съкровище?

— Да, съкровище — потвърди тя, но двамата имаха предвид различни неща.

— Знаех си! — очите му заблестяха. — Знаех си, че е нещо голямо!

Съвсем типично за ловци на глави, помисли си Койла. Бяха готови да повярват, че Върколаците са избягали от Дженеста в преследване на някакво съкровище. Никога не биха я разбрали, ако им беше казала, че са действали от идеалистични подбуди. Нищо чудно, когато ставаше въпрос за толкова жалки създания.

— А ти що не си с тях? — попита едноокият, като я оглеждаше подозрително.

Това беше въпросът, от който се боеше. Каквото и да измислеше, трябваше да прозвучи убедително.

— Ами… защото имахме неприятности. Нападнаха ни унисти и аз се отделих от дружината. Опитвах се да ги настигна, когато…

— Когато се натъкна на нас — прекъсна я сипаничавият. — Лош късмет за теб и сполука за нас.

Надяваше се, че й е повярвал. Но знаеше, че дори да е така, поема огромен риск. Биха могли да решат, че са получили каквото им трябва от нея, да я убият и главата й да увисне на колана на някой от тях.

Сипаничавият отново се втренчи в нея. Тя се приготви да приеме удара на съдбата.

— Отиваме в Хекълой — обяви той.

— А тази? — попита едноокият.

— Тя ще дойде с нас.

— Защо? За к’во ние притрябвала?

— Има защо. В Хекълой ще я продадем на търговците на роби. Ще вземем добра цена за орка от прочута бойна дружина. — Той кимна на едрия мъж. — Докарай й коня, Джабез.

След малко едрият мъж се върна с коня й.