Жива жар
- Автор: Шевалье Трейси
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Майя Пенчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Жива жар». Краткое содержание книги:
Маги се загледа в кафявата течност, но от смущение не посмя да отпие.
Мистър Блейк я спаси от неудобния момент, като се наведе напред от креслото насреща и забоде в нея големите си ясни очи, същите, които Маги бе видяла на много от лицата по стените. Струваше й се, че цяла дузина негови очи я наблюдават в момента.
— Е, Маги — рече той, — Кейт ми каза, че ще ни съобщиш нещо.
— Да, господине. — Маги погледна към Мейси, която стоеше облегната на вратата, вече просълзена, преди още да са започнали да я обсъждат. Тогава Маги изложи плана си пред семейство Блейк. Те слушаха любезно и очите на мистър Блейк бяха вторачени в нея, докато мисис Блейк гледаше в празната камина, ненужна сега, през лятото.
Не й трябваше много време да им каже, че ще придружи Мейси с дилижанса до Дорсетшър и че заминават след два дни. Когато свърши, мистър Блейк кимна.
— Е, Мейси, двамата с Кейт знаехме, че накрая ще ни напуснеш, нали така, Кейт? Ще ви трябват пари за пътя, нали?
Мисис Блейк запристъпва от крак на крак и ръцете й в гънките на престилката се размърдаха, но не каза нищо.
— Не, господине — заяви Маги с гордост. — Погрижила съм се за парите. — Досега никога не беше имала възможност да каже нещо толкова важно като това, че разполага с две лири за две места в дилижанса. Маги рядко беше притежавала повече от шест пенса. Всичките й пари от горчицата и оцета отиваха при родителите й, с изключение на едно-две пенита. Луксът да може да откаже помощта на мистър Блейк беше чувство, на което дълго щеше да се наслаждава.
— Е, тогава, момичето ми, ако почакаш за момент, ще донеса нещо от долу. Няма да се бавя, Кейт. — Мистър Блейк скочи и излезе, а двете момичета останаха с мисис Блейк.
— Ще ти изстине чаят, дете — каза тя тихо и Маги го изпи спокойно, след като го нямаше настоятелния поглед на мистър Блейк.
— О, Маги, наистина ли можеш да платиш за дилижанса? — коленичи Мейси до нея.
— Разбира се. Нали казах, че мога. — Не уточни, че все още чака Чарли да й даде парите.
Мисис Блейк обикаляше покрай стените, като оправяше картините и рисунките.
— Да внимавате, момичета. Ако ти стане лошо, Мейси, или имаш болки, накарай кочияша да спре.
— Да, госпожо.
— Много пъти ли сте пътували с дилижанса, госпожо? — попита Маги.
Мисис Блейк се засмя и каза:
— Никога не сме излизали от Лондон, миличка.
— О! — На Маги не й беше хрумвало, че ще преживее нещо, което семейство Блейк не бяха правили.
— Разхождали сме се извън града, разбира се — продължи мисис Блейк, докато четкаше облегалката на креслото на мистър Блейк. — Понякога по-надалеч. Но пеша, за не по-дълго от половин ден. Не мога да си представя какво е да се отдалечиш толкова от нещата, които познаваш. Мистър Блейк, разбира се, знае, защото той пътува надлъж и нашир в съзнанието си. Всъщност той винаги е някъде другаде. Понякога го виждам малко. — Тя положи длан на ръба на облегалката.
— Трудно е да си на едно място — промълви Мейси — и постоянно да мислиш за друго. — По лицето й се стичаха сълзи. — Толкова ще се радвам да се върна в долината на Пидъл, все едно какво ще си помислят за мен, като ме видят.
Когато чуха стъпките на мистър Блейк по стълбите, тя бързо изтри очи с крайчеца на престилката си.
Той влезе с два еднакви тънки пакета, увити в кафява хартия и завързани с канап.
— Това е за теб и за Джем, когато го видиш — каза той. — Защото ми помогнахте, когато най-много имах нужда. — Докато подаваше пакетите на Маги, тя чу как мисис Блейк ахна.
— О, благодаря ви, мистър Блейк! — прошепна Маги объркана, с по един пакет във всяка ръка. Не получаваше много подаръци, най-малко от хора като мистър Блейк. Не знаеше дали се очаква да ги отвори сега.
— Пази ги добре, милинка — каза мисис Блейк с напрегнат глас. — Те са много ценни.
Маги реши, че няма да ги отваря веднага. Слагайки ги един върху друг, тя ги мушна в джоба на престилката си.
— Благодаря ви — повтори тя и й идеше да заплаче, без да знае защо.
4
На улицата я чакаше друга изненада. Сега, когато Келауей вече не живееха на № 12, тя дори не поглеждаше към къщата, когато минаваше край нея. Този път обаче чу пискливия глас на мис Пелам и погледна да види на кого крещи. Беше момиче на възрастта на Мейси, облечено неугледно в прокъсана памучна пола, която беше опъната на издутия й корем, почти колкото корема на Мейси.
— Махай се! — крещеше мис Пелам. — Изчезвай от градината ми! Това семейство носеше само беди, докато живееха тук, и ето, дори сега опетняват доброто ми име. Кой ти каза да дойдеш тук?