Амазония

— Да се надяваме, че няма да им се отдаде да го разберат. Чакането продължи. Въздухът около тях сякаш се сгъсти.

— Дали пък да не взривим граната далеч оттук? — изказа предположение Карера. — Може би ще се насочат към мястото на взрива.

— Не съм сигурен дали това ще ни бъде от полза. Възможно е шумът просто да ги раздразни и да ги накара да се нахвърлят върху първото движещо нещо пред очите им. Това сме ние.

Гласът на Дзейн се раздаде от най-далечния сал. Натан обаче добре го чу.

— Аз викам да вземем да вържем малко взрив за този ягуар и да го хвърлим зад борда. Когато го налапа някой от крокодилите, ще го взривим.

Натан изтръпна, когато чу тези думи. Лицето на Мани се помрачи. Някои погледи обаче се насочиха към тях в очакване на реакцията им.

— Дори и да направим това, ще убием само един от тях — каза Натан. Другият, който очевидно му е партньор, ще се вбеси и ще нападне саловете. За нас ще е най-добре тази двойка да престане да се интересува от нас и да се разкара, а ние да се отдалечим с гребане.

Уоксмън се обърна към сапьора Ямир:

— Приготви две напалмови бомби, в случай че не им омръзнем.

Ефрейторът кимна и се надвеси над раницата си.

Играта на изчакване продължи. Времето отново затече мъчително.

Натан усети как салът потрепери под коленете му. Един от кайманите бе отрил дебелата си опашка у дъното му.

— Дръжте се!

Салът внезапно подскочи. Носът му се оказа високо във въздуха. Хората се заловиха за бамбука като паяци. Незакрепените раници една след друга с шумен плясък паднаха във водата. После салът отново се озова на повърхността, като разтресе всичките си пътници.

— Всички ли са добре? — извика Натан. Останалите замърмориха утвърдително.

— Изгубих си пушката — каза сърдито Окамото.

— Важното е ти да си жив и здрав — утеши го със скръбен глас Коуве.

— Стават все по-дръзки! — ядоса се Натан. Окамото присегна към една от плаващите раници.

— Това е моята раница! Натан забеляза движението му.

— Ефрейторе, недей!

— Майната му… — каза Окамото и застина. Вече бе хванал един от ремъците на раницата и наполовина я бе измъкнал от водата.

— Пусни я и стой по-далеч от борда — каза Натан. Окамото пусна раницата си. Тя отново падна с тих плясък във водата. Той отдръпна ръката си.

Стори го твърде бавно обаче.

Чудовището внезапно изскочи от дълбочините. Челюстите му бяха широко разтворени, а от люспите му се стичаше вода. Подаде се на три метра височина над тресавището. Приличаше на бронирана кула, а зъбите му бяха големи колкото човешка ръка до лакътя. Рейнджърът бе подхвърлен високо във въздуха и изпищя ужасено. Когато огромните челюсти се сключиха, всички отчетливо чуха звука, предизвикан от хрущенето на кости. В писъка на Окамото ужасът бе заменен от болката и изненадата. Тялото му бе разтърсено като парцалена кукла. След това туловището на каймана отново се прибра в глъбините.

— Огън! — изкрещя Уоксмън.

Натан, изненадан от случилото се, бе изпаднал във вцепенение. Карера започна да стреля със своята карабина М — 16. Куршумите заиграха по корема на гигантския праисторически кайман, но и там жълтите му люспи бяха твърди като Кевлар. Макар стрелбата да се водеше едва ли не от упор, куршумите не му причиняваха особена вреда. Слабите места на животното, очите, се намираха на другия край на туловището му.