Сълзите на луната

— Може ли по-късно отново да поговорим за това? Добре е първо да го обсъдя с Шон.

— Разбира се. В нюйоркския ми офис знаят къде да ме открият.

— Благодаря за времето и вниманието ви, господин Магий. Надявам се скоро лично да се срещнем. Аз… — Не й идваха наум повече думи. — Благодаря ви.

Щом постави слушалката върху вилката, нададе радостен вик и се втурна към входната врата.

— Мамо, трябва да хвърча. Ще се върна, когато успея.

— Излизаш ли? — Моли изскочи от задната спалня и стигна до стълбищната площадка, колкото да види как пикапът на дъщеря й отпрашва по пътя. — Ох, това момиче. Ако не е едно, друго ще е. Бих искала да знам къде отива и дали покривът ми е оправен или не. Ще й дам да се разбере, ако още една нощ слушам как капе в поставените навсякъде кофи!

Още не завършила тирадата и видя колата на Шон да спира пред входа.

— Тук или някой излиза, или пристига — промърмори тя и тръгна да слиза по стълбите. — Главата ми се замайва.

Отвори вратата и го изчака да се приближи.

— Добро утро, Шон. Опасявам се, че току-що се разминахте с Брена. Изхвърча оттук, сякаш панталоните й горяха.

— Ами… — Прочисти гърло. — Всъщност не дойдох за Брена.

— Така ли? — Изгледа го изпитателно, но беше наясно колко е безсмислено да чака повече обяснения. От опит знаеше, че понякога отнема половин ден. — Е, само аз съм тук. Защо не влезеш да изпием по чаша чай?

— С огромно удоволствие. — Последва я до кухнята. — Но не искам да ти отнемам много време.

— Момко, влизаш и излизаш от тази къща откакто проходи. Досега никой не ти е посочвал вратата и не се каня да го направя и днес. — Захвана се да приготвя чая. — Брена следва ума и сърцето си. Знаеш го, нали?

— Определено. Но ми хрумна да намина да проверя… Да съм сигурен…

Съжали го.

— Да не се опасяваш, че вече не те обичам, хубаво мое момче? — Тревогата в очите му изчезна, когато тя се пресегна и разроши косите му, както правеше, когато бе малък. — Няма опасност това да се промени. Виж, ако се бе заловил с моята Кати, щеше да видиш тогава.

— Спрямо Мери Кейт — никога не съм възнамерявал да…

— Я окуражаваш, вероятно е думата, която търсиш. Днес езикът ти е вързан, момче, а това не е обичайно. Ето, остана една кифла с канела от закуска. Ще ти я стопля, а ти ще ми кажеш какъв е проблемът.

— Караш ме да чувствам липсата на мама, госпожо О’Тул.

— Ще се постарая да я заместя, както и тя би постъпила. — Засуети се около печката — знаеше, че това ще го отпусне. — Брена пак ли ти създава главоболия?

— Свикнал съм и не им обръщам особено внимание. Струва ми се дори, че й отвръщам със същото в не по-малка степен. Аз… Сигурно господин О’Тул ти е казал за нашия разговор преди две седмици.

Хвърли му изпепеляващ поглед.