Сълзите на луната

— Какво е всичко това?

— Вечеря. Яхния с телешко. Само това мога да готвя, но рецептата е изпитана.

— Ти си сготвила?

Прокара ръка по челото си, сякаш започваше да го боли глава.

— Случело ми се е да го правя от време на време.

— Да, но ние… Е, сигурно сме се уговорили — реши той, оглеждайки всички красиви приготовления. — Но ми се струва, че това не е просто проява на разсеяност. Май нещо не е наред с мен.

— Изглеждаш ми добре. — Понеже той явно нямаше намерение да предприеме каквото и да е, тя пристъпи към него и го целуна. — Даже повече от добре. — Този път ръцете й се плъзнаха по лицето му, а целувката стана по-настойчива. — Радвам се да те видя, Шон.

Той отново започна да си задава въпроси, но топлите устни на Брена, отново докоснали неговите, прогониха съмненията от главата му.

— Удоволствие е да се прибера и да те заваря вкъщи.

„Започни да свикваш“ — помисли си тя и се усмихна, като отстъпи назад.

— Чаках те. Едва не изскочих от кожата си днес — призна тя. — Имам да ти казвам някои неща.

— Какви?

Думите напираха на езика й, но тя ги спря.

— Хайде първо да отворим това.

— Дай мен. — Взе бутилката, а като видя етикета, вдигна вежди. — От скъпото е. Празнуваме ли нещо?

— Да. — Улови погледа му и видя как пръстите му застинаха върху фолиото. — Ако ме попиташ дали съм бременна, ще ти размажа главата. Не съм.

Очите й се смееха, докато говореше. Той не преставаше да я гледа, разхлабвайки телчето.

— В особено настроение си.

— Така е. Някои неща не се случват всеки ден и когато се случат, настроението на човек наистина става особено. — Чувстваше се не по-малко развълнувана от пенливото вино, което той наливаше. Вдигна чаша. — Да пием за теб, Шон.

— Какво съм направил?

— Май по-добре да седнем. Не, не мога. Трябва да останем прави. Шон, за пръв път в живота си ти продаде една от твоите мелодии.