Спомени от лед

Карнадас стоеше сам на ъгловата кула, издигаща се над древните казарми — наметалото му от глиганска кожа плющеше под яростните пориви, — и се взираше свирепо на петстотин крачки на север.

Мрачният, наподобяващ стръмна скала дворец на принц Джеларкан не приличаше на никоя друга сграда в Капустан. Без прозорци, сивокаменният градеж се извисяваше в хаотична грамада от плоскости, ъгли, издатини и на пръв поглед — съвсем безсмислени площадки. Издигаше се много над обграждащата го от двете страни крепостна стена и в ума си наемникът виждаше как огромни канари се надигат от мъртвата зона долу, удрят по хълбоците му и цялата сграда рухва в развалини.

„Недостойно е за теб. Къде е онова вдъхващо утеха знание за помитащия всичко цикъл на необятната история, отливите и приливите на войни и на мир? Мирът е време на очакване на война. Време на подготовка или време за упорито невежество, сляпо, мигащо и бъбрещо зад дебелите стени.“

В двореца Смъртния меч Брукалаян беше нагазил в тресавището на поредното съвещание с принца и няколко представители на Съвета на маската. Командирът на Сивите мечове понасяше тези заплетени маратони с някакво едва ли не свръхчовешко търпение. „Аз не бих понесъл този танц на паяци, не и нощ след нощ, не седмици наред. Все пак учудващо е колко много може да се постигне, въпреки че тези гневни спорове се точат ли точат. Колко много предложения на Смъртния меч — и на самия принц Джеларкан — вече се приложиха, докато пренията се нижат безкрайно и тези маскирани кучи синове бълват с цялото си невежество предългите си списъци с възражения. Твърде късно е, глупци — вече сме направили каквото е по силите ни… за да спасим проклетия ви град.“

В ума му се появи ярко изрисуваната кожена маска на единствения жрец в Съвета, когото той и отрядът му трябваше да могат да смятат за свой съюзник. Рат-Финир говореше от името на Глигана на лятото — богът покровител на Сивите мечове. „Но политическата амбиция те е погълнала, както и всички твои съперници в Съвета. Вярно, коленичиш пред проклетите Бивни на лятото… и все пак дали това не е само лъжа?“

Единствен воят на вятъра дойде като отговор на мълчаливия въпрос на Карнадас. Мълнии озариха облаците, кипнали над далечния залив. Рат-Финир, ветеран в храмовата политика, беше жрец от Ранга на скиптъра, а това бе най-високият връх, който един смъртен можеше да покори зад свещените стени на Финир. „Но Глиганът на лятото не е цивилизован бог. Всички тези рангове, ордени и отрупани с костени дрънкулки жречески одежди… светска помпозност, дребнави игри на арогантност в преследване на светска власт. Не, не бива да поставям под съмнение вярата на Рат-Финир — той служи на нашия бог по своя си начин.“

Глиганът на лятото беше гласът на войната. Мрачен и зловещ, древен като самата човешка раса. Песента на битката — писъците на издъхващите и сеещото мъст разногласие, хъхреща музика на железни оръжия, на щитове, отекващи под удари, на съскащи стрели от лъкове и арбалети… „И да ни прости на всички дано, този глас се надига до рев. Не е време за криене зад храмовите стени. Не му е времето за глупава политика. Ние служим на Финир, газим напоената с кръв, димяща от кръв земя с оголени в безмилостна закана оръжия. Ние сме грохот и ек, гърлата, ревящи от гняв, от болка и ужас…“