Мъглите на Авалон (Том 1)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 1)». Краткое содержание книги:
Времето спря. Моргана плуваше в блаженство. Ланселет галеше бузата й едва-едва, милувката му бе почти незабележима, но безкрайно нежна. Двамата нямаха нужда от нищо повече. Тя си играеше нежно с пръстите му, милваше загрубелите му длани.
Като че ли бе изминало много време, когато той отново я притисна към себе си и я покри с края на наметалото си. Лежаха един до друг и почти не се докосваха оставяха силите на земята, слънцето и въздуха да кръжат в жилите им в прекрасно съзвучие; и Моргана потъна в сън без сънища — единственото нещо, което чувстваше дори и в съня си, беше ръката му, преплетена в нейната. Струваше й се, че някога, много, много отдавна, бяха лежали също така — блажени, извън времето, намерили безкраен, щастлив покой, сякаш бяха част от изправените камъни, които стояха тук и отмерваха вечността. Присъствието им тук беше едновременно действителност и спомен. После тя се събуди и видя, че той продължава да спи. Седна и го загледа, опитвайки се да запамети всяка негова черта с ожесточена нежност.
Когато Ланселет се събуди, слънцето бе минало пладне. Очите му срещнаха с усмивка нейните и той се протегна като котка. Все още замаяна от изпълнилото я ликуващо щастие, тя го чу да казва:
— Нали щяхме да ходим на лов за водни птици. Бих искал да се помиря с майка си — днес съм толкова щастлив, че не бих могъл да понеса да съм скаран с когото и да било на този свят. Може би природните сили ще ни изпратят някоя птица, чиято предначертана съдба е да ни осигури хубава вечеря…
Тя се разсмя и стисна ръката му.
— Ще те отведа там, където водните птици ловят риба. И ако такава е волята на Богинята, може и нищо да не хванем, та после да не изпитваме вина, че сме взели съдбата на птиците в свои ръце. Само че там е наистина много кално. Ти ще трябва да си събуеш ботушите за езда, а аз пак ще запретна полите си. Как ги ловиш — хвърляш по тях пръчки като пиктите, използваш отровни стрели като тях, или ги ловиш с примки и им извиваш вратовете?
— Мисля, че страдат по-малко, като им извиеш врата — рече замислено Ланселет, и тя кимна.
— Ще донеса мрежа и примки.
Докато слизаха надолу по Тор, не срещнаха никого. Спуснаха се за минути по същия път, който на отиване им бе отнел повече от час. Моргана се вмъкна в сградата, където държаха мрежите и примките и изнесе две; после тръгнаха леко по брега и стигнаха до тръстиките в далечния край на острова. Нагазиха боси във водата, скриха се в тръстиките и опънаха мрежите. На това място падаше сянката на хълма, затова им стана студено; водните птици бяха почнали вече да прелитат за храна. Само след миг една птица пърхаше и се бореше в примката на Моргана; тя се придвижи бързо, хвана я и й изви врата за секунди. Скоро Ланселет хвана една, после още една; завързваше ги една за друга през вратовете с тръстиково въже.
— Достатъчно — рече той. — Спортът е добър, но на ден като този не бих искал да убивам нищо без нужда, а пък имаме вече една птица за майка ми и две за Мерлин. Искаш ли една за себе си?
Тя поклати глава и отвърна:
— Не ям месо.
— Толкова си мъничка — каза той. — Сигурно ядеш съвсем малко. Аз съм голям и бързо огладнявам.
— Да не би да си гладен? За повечето горски плодове е рано, но можем да намесим тук-там глогини, останали от зимата…
— Не — рече той, — всъщност не. Вечерята ще ми бъде по-вкусна, ако поогладнея малко.
Излязоха на брега мокри до кости. Моргана свали кожената си туника и я простря на един храст да съхне, защото на нея щеше да се втвърди. Свали и полата си и започна да я изстисква, застанала без помен от притеснение само по долна риза от небелен лен. Намериха обувките си там, където ги бяха оставили, но не ги обуха. Седнаха в тревата, хванати за ръце и загледаха плаващите птици, които навирваха от време на време опашка и се гмурваха за някоя дребна риба.
— Колко е тихо — започна Ланселет. — Сякаш сме сами на света, извън време и пространство, без грижи и тревоги, далеч от мисли за войни, битки и воюващи кралства…
Внезапно обзета от мъчителното съзнание, че тези златни мигове отлитат, Моргана произнесе с разтреперан глас:
— Бих искала този ден никога да не свършва!
— Плачеш ли, Моргана? — попита той загрижено.
— Не — сопна се тя и тръсна една-единствена упорита сълза от миглите си. Насълзените й очи пречупваха светлината във всички цветове на дъгата. Тя не можеше да плаче — никога досега не бе проляла сълза — нито от страх, нито от болка, през всички тези години на изпитания, докато стане достойна за жрица.