Мошеникът

— Предполагам, че ще ни трябват подкрепления — рече Биано и Джон кимна.

Биано се приближи до жълтия форд, отвори багажника, взе седемнайсет хиляди долара от парите на „Залива на сабите“ и ги даде на Кадилак. Мършавият планинец ги преброи и ги натъпка в работния си комбинезон.

— Виж какво — каза Биано. — Трябва да престанете с борбите с петли и да мирувате. Някой от другите гости на странноприемницата може да се обади на полицията. Законът забранява борбите с петли. Арестуват ли ви, никаква работа няма да ми свършите.

— Братовчеде Биано, ние не сме твърде цивилизовани и това е факт. Онези момчета там не са много наред и понякога ядат, преди да кажат молитва. Но това никога няма да се промени и ако някой извика ченгетата, ще разчистим всичко, преди да довтасат.

Биано кимна. Вече съжаляваше за решението си. Този клон на семейството се женеше помежду си в продължение на петдесет години. Повечето бяха тъпи като пънове и отчаяно безразсъдни. Това беше опасна комбинация. Не ги помнеше такива, но когато ги видя за пръв път, Биано беше едва десетгодишен и вероятно не бе обърнал внимание. Само си спомняше, че родителите му приготвиха караваната и тръгнаха много по-рано, отколкото бяха предвидили. Мъжете в хотелската стая бяха няколко клона по-надолу на дървото на човешката еволюция. Очите им показваха огромна интелектуална бездна. Но Биано нямаше избор. Томи пътуваше към Сан Франциско. Предстоеше им да осъществят последния етап от измамата. На другия ден щяха да вкарат Томи в „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ и да се опитат да измъкнат от него петте милиона на Джо. Биано се надяваше, че тази сбирщина от недодялани тъпанари ще се появи и ще го спаси навреме.

Той пое към мотела, където го чакаше Виктория. От време на време изпитваше някакво безпокойство, сякаш имаше чувството, че го следят, но когато погледнеше в огледалото, не виждаше никого.

Върна се в седем, но Виктория не беше там. Багажът й бе разопакован до половината. Обзе го необяснима паника.

В осем часа още я нямаше.

Биано се обади на Джон, но и той не знаеше нищо.

В осем и трийсет Виктория отвори вратата.

— Исусе — ядосан и същевременно успокоен каза той. — Не прави повече така. Къде беше?

— Срещнах една бивша съученичка. Изпихме по едно питие и загубих представа за времето — излъга тя.

После се приближи до прозореца, за да дръпне пердетата, и погледна към улицата. Не видя микробуса на ФБР, но знаеше, че са там и чакат. Чувстваше се толкова виновна, че не смееше да погледне Биано.

— Утре ще извършим ужилването — каза той.