Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
— Влезте!
Вратата се отвори и в стаята влезе Гавриил. Той бе наметнат с черна мантия и носеше кръгла шапка на главата си. Агрикол видя брат си и се втурна да го прегърне. Дагоберт се трогна от гледката и се просълзи. Имаше, наистина, нещо вълнуващо в двамата младежи, които колкото бяха близки по дух, толкова бяха различни на външен вид: до мъжественото лице на Агрикол изпъкваше още по-силно ангелската красота на Гавриил.
— Толкова чаках да дойдеш! — каза ковачът.
— А мама? Как е тя? Здрава ли е? — попита Гавриил като се ръкува с Дагоберт.
— Сега ще оздравее по-бързо, защото всички сме заедно, а няма нищо по-здравословно от радостта. Дагоберт се обърна към Агрикол, който радостно наблюдаваше мисионера и му каза: — Като си помисля само колко безстрашен е Гавриил! Нали ти разказах как спаси дъщерите на маршал Симон и се опита да спаси и мен?
— Какво ти е, Гавриил! — извика изведнъж ковачът, който бе започнал да наблюдава мисионера с тревога.
Когато влезе в стаята, Гавриил свали шапката си и застана до прозореца. От влизащата през него светлина се виждаше белегът, който се простираше над веждите, през цялото му чело. След вълненията и случките, последвали корабокрушението, по време на краткия си разговор с Гавриил в Кардовилския замък, Дагоберт не бе забелязал белега върху челото на младия мисионер, но сега, изненадан не по-малко от Агрикол, попита:
— Какво ти е станало? Какъв е този белег?
— Погледни и ръцете му, татко! — продума ковачът, като посочи едната ръка на мисионера, с която той се бе опитал да възпре порива на Дагоберт.
— Гаврииле, кой те рани така? — попита Дагоберт. Хвана ръката на мисионера, разгледа я внимателно и добави: — Калугерите в Испания бяха разпънали един мой приятел на кръст и оттогава му бяха останали подобни белези.
— Разпнаха ме диваците от скалистите планини — прекъсна ги Гавриил. — Спаси ме провидението…
— Нямаше ли оръжие? — попита Дагоберт.
— Ние не носим оръжие — усмихна се Гавриил. — И никога не водим със себе си войници.
— Не те ли защитиха хората, които бяха с теб? — попита нетърпеливо Агрикол.
— Бях сам, братко…
— Сам!
— Да, сам. С един водач.
— И ти отиде без оръжие сред диваците? — възкликна Дагоберт, който не можеше да повярва на ушите си.
— Това е възвишено… — отговори Агрикол.
— Вярата не може да се натрапва — поде добродушно Гавриил. — Само чрез убеждение.
— Но когато и това не помага? — попита Агрикол.
— Проповедникът ще умре за вярата и ще оплаче онези, които я отхвърлят. Вярата е благотворна…
Отговорът бе ясен и прост. Дагоберт наблюдаваше Гавриил с изненада и уважение едновременно. Гавриил, без да разбира какво става, се обърна към войника и попита:
— Какво ти стана?
— И питаш! Аз воювам тридесет години и мислех, че съм бил смел, но сега разбирам… Ти…
— Какво толкова съм извършил!
— Славни са твоите рани — старият войник улови ръцете на Гавриил и го загледа възторжено.
— Татко казва истината — добави Агрикол. — Аз уважавам такива свещеници, които обичат ближния и са безстрашни.
— Не ме хвалете толкова — каза Гавриил свенливо.
— Ние не те хвалим напразно. Когато аз влизах в битки, с мен бяха другарите ми, заповядваше ми началникът… И благодарение на това минавах за смелчак. А ти си сто пъти по-смел, защото си бил сам и без оръжие.
— Ти си истински баща! — възкликна ковачът. — Колко е благородна и справедлива твоята оценка!
— Добрината му, братко, преувеличава онова, което съм сторил.
— Юнаци като теб са рядкост — каза войникът.
— Така е — каза и Агрикол — защото ти си знаел, че отиваш на сигурна смърт, самичък, само с кръста в ръка, за да проповядваш любов към ближния сред тия диви племена. Залавят те, измъчват те, а ти очакваш смъртта без да се оплакваш, без омраза и яд, с усмивка на устните. И то сред онези гори, без някой да те знае къде си. Баща ми е напълно прав!
— На всичкото отгоре той го прави доброволно, защото смелостта и раните му няма да сменят антерията му с владишка дреха.
— Ако съм бил достоен — усмихна се Гавриил — наградата ще ме чака горе, на небето.
— Какви добродетели и какво мъжество има в такива хора — каза ковачът. — Каква преданост има в селските свещеници, с които Владиците се държат нечовешки. И те като нас са работници, синове на обикновения народ. Няма да ми възразиш, нали Гавриил, защото и твоето желание беше да получиш малка селска енория, тъй като знаеше какво добро можеш да направиш там…