Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
Лоусън доби смутен вид. Бутна стола си назад, стана и каза:
— Няма да е зле да пийнеш още едно.
Този път уискито, което донесе, беше двойно. Седна и вдигна очи към Робин.
— Господи — въздъхна тихо Лоусън. — Бях решил никога да не говоря по този въпрос, но бях убеден, че ти знаеш.
— Продължавам да не разбирам за какво говорите — каза Робин с напрегнато изражение. — Но мисля, че имам право на някакво обяснение.
— Когато дърпахме въжето, за да ги изтеглим на брега — поде Лоусън, — аз бях най-отпред. Точно когато вече ги извадихме над водата и висяха на ръба на скалата, Кър се паникьоса, ритна Барни и той падна обратно.
Робин се смръщи и впери невярващо поглед в него.
— Искате да кажете, че Кър го е бутнал обратно във водата, за да спаси собствената си кожа? — попита той объркано. — Как е възможно да научавам това едва сега?
Лоусън сви рамене.
— И аз не знам. Когато разказах на шефа на полицията какво съм видял, той беше потресен. Но после каза, че нямало смисъл да се занимаваме с това — все едно, от прокуратурата ще откажат да възбудят дело, щели да настояват, че при тези условия не е било възможно да виждам ясно, и че се опитваме да прокараме личното си отмъщение, задето Барни загина, докато спасяваше Кър. Щели дори да изтъкнат, че се опитваме да скърпим това обвинение в предумишлено убийство, защото Барни не успя да намери доказателства срещу Кър и приятелите му по случая Роузи Дъф. Затова решихме да не повдигаме въпроса.
Робин вдигна чашата си, но ръката му трепереше толкова силно, че стъклото се удари в зъбите му. Кръвта се бе отдръпнала от потното му, посивяло лице.
— Не мога да повярвам.
— Напълно убеден съм в това, което видях, Робин. Наистина съжалявам, предполагах, че някой ти е казал.
— Сега го чувам за първи… — Робин се озърна. Имаше вид на човек, който не знае къде е и как се е озовал тук. — Съжалявам, трябва да се махна от тук — той стана рязко и тръгна към вратата, без да обръща внимание на протестите на посетителите, когато ги блъскаше, минавайки покрай тях.
Лоусън притвори очи и въздъхна дълбоко. Работеше в полицията почти от трийсет години и още не беше привикнал да съобщава лоши новини, не успяваше да пропъди тежестта, която притискаше след това гърдите му. Тревогата загриза душата му като червей. Какво беше направил? Трябваше ли да разкрива истината пред Робин Макленън — след толкова години?
24
Колелцата на куфара му трополяха зад него, докато Алекс вървеше към чакалнята на летище „Сий Так“. Трудно беше да спреш поглед върху определено лице сред множеството посрещани, и ако Пол не беше махнал с ръка, можеше и да не го забележи. Алекс забърза към него и двамата се прегърнаха, обзети от непресторена скръб.
— Благодаря, че дойде — каза тихо Пол.
— Лин каза да ти предам съболезнованията й — отвърна Алекс. — Много искаше да дойде, но…
— Знам. Толкова дълго чакахте това дете, не би трябвало сега да поема никакви рискове — Пол взе куфара на Алекс и го поведе към изхода. — Как беше полетът?
— Спах почти през цялото време, докато прекосявахме Атлантическия океан. Но по време на втория полет не можах да се отпусна. Постоянно мислех за Зиги — и за пожара. Каква ужасна смърт!
Пол гледаше неотклонно пред себе си.
— Все си мисля, че аз съм виновен.
— От къде на къде? — попита Алекс, докато го следваше по пътя към паркинга.
— Нали знаеш, че преправихме цялата таванска част и я превърнахме в една голяма спалня и баня? Редно беше, докато правехме ремонта, да сложим и външна пожарна стълба. Все се канех да се обадя на строителната фирма да дойдат да я поставят, но все изникваше нещо по-важно… — Пол спря пред джипа си и вдигна куфара на Алекс, за да го сложи в багажника. Широките му рамене опъваха карираното сако.
— Всички отлагаме какво ли не — Алекс докосна рамото му с ръка. — Знаеш много добре, че Зиги не би те обвинил. Отговорността е била и негова.
Пол сви рамене и седна зад волана.
— Има един приличен мотел на десетина минути от къщата. Наех стая в него и съм запазил и за теб една, имаш ли нещо против? Ако предпочиташ да си по-близо до центъра, ще намерим нещо друго.
— Не, предпочитам да съм там, където си и ти — Алекс се усмихна едва забележимо. — За да си плачем на раменете, нали?
— Разбира се.