Вечерен курс
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #21
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вечерен курс». Краткое содержание книги:
Нещата бързо се изясняват. Агент на ЦРУ, внедрен в спяща клетка на джихадисти в Хамбург, случайно е чул пристигнал от Близкия изток куриер да прошепва: „Американецът иска сто милиона долара”. За какво са тези сто милиона? И кой може да ги плати?
Разузнаването и военното командване са притеснени. Задачата на Ричър и двамата му нови приятели е да открият американеца. Максимално бързо и напълно незабелязано. Джак Ричър заминава за Германия, придружен от жената, на която винаги е разчитал в работата си - сержант Франсис Нили. Операцията неочаквано се усложнява. Наяве излизат стряскащи тайни от времето на Студената война. Светът е заплашен от огромен по мащаби терористичен акт. Джак Ричър познава правилата на играта, но често трябва да се движи по ръба на закона. Което едва ли може да го спре...
— Разбира се.
Останалите слязоха от колата и последваха Ричър и жената, които влязоха вътре. Къщата бе малка, но светла и жизнерадостна, с бели стени и тапети с цветни мотиви. Госпожа Мейсън отведе Ричър в стая, разположена в задната част на къщата. Влезе вътре и той я последва. Жената прекоси стаята, наведе се и прегърна мъж в инвалидна количка. Събуди го с целувка и каза:
— Скъпи, дошъл е майор Ричър от армията.
Арнолд Мейсън. Първо ратай в ранчо като млад, после войник и накрая съпруг с две различни семейства. Сега седеше отпуснат в инвалидния си стол, извърнал се вяло на една страна, едното му око бе вперено в Ричър, другото бе останало затворено.
— Добър ден, господин Мейсън — каза Ричър.
Мъжът не отговори. Беше на шейсет и пет, но изглеждаше на деветдесет и пет. Нямаше капка сила. Нито пък някакъв живец. Ричър погледа жената и попита:
— Госпожо Мейсън, може ли да поговорим?
Върнаха се в коридора. Бишоп и Синклер се представиха като държавни служители. Ричър попита:
— Какво се е случило с него?
— Не знаете ли? — отвърна жената.
— Не, нямаме представа.
— Нещо расте в главата му.
— Тумор?
— Медицинският термин е толкова дълъг, че не мога да го произнеса. Унищожава мозъка му. Клетка по клетка. Ден по ден.
— Съжалявам.
— Знаеше, че ще съжалявате.
— Кога започна? — попита Ричър.
— Преди година и половина.
— В състояние ли е да разговаря?
— Малко. Изгуби контрол над едната половина от тялото си, затова говори по странен начин. Но това не го притеснява. Винаги е бил мълчалив. А и бездруго не помни нищо.
— Това може да е проблем. Дойдохме, за да му зададем няколко въпроса.
— Мислех, че идвате, за да му помогнете.
— Защо?
— Каза, че ако се разболее, някой от армията непременно ще дойде.
— Лекуван ли е от армията преди?
— Не, никога.
— В какво състояние е паметта му?
— Фрагментирана… доста зле.
— Бързо ли се уморява?
— Ще изгуби нишката след първите няколко въпроса.
— Бихте ли изчакали отвън? — попита Ричър.
— Нещо лошо ли е направил?
— Въпросите са свързани с периода непосредствено след като е напуснал армията. Онези шест години, когато не е живял тук. Може да не иска да чуете отговорите. Длъжен съм да се съобразя с желанието му за поверителност.
— Знам всичко за госпожа Уайли от Шугър Ленд, Тексас — отвърна тя. — За това ли става въпрос?
— За сина ѝ — каза Ричър.
Върнаха се в стаята. Мейсън бе буден и изглеждаше малко по-добре. Когато Ричър и останалите се представиха, той реагира с вял поглед и мръдване с ръка. Съпругата му се наведе зад стола му и го прегърна през раменете, сякаш за да му вдъхне увереност, а Ричър седна пред него така, че да попадне в полезрението му.
— Господин Мейсън, спомняте ли си Хорас Уайли?
Мейсън премигна с отвореното си око, задържа клепача си за миг, после го отвори отново. Погледът му бе мътен и отнесен. Незасегнатата половина от лицето му се задвижи с отчетлива мимика и той отвърна:
— Наричайте ме Арнолд.
Гласът му бе тих, задъхан, половината му уста бе парализирана, но произнасяше думите достатъчно ясно.
— Арнолд, разкажете ми за Хорас Уайли — каза Ричър.
Мейсън затвори окото си отново, този път по-продължително, сякаш се допитваше до някакъв свой, вътрешен източник на информация, после погледна Ричър и отвърна с полуусмивка:
— Наричах го Конче. Струваше ми се подходящо за Тексас.
— Кога се чухте за последен път?
Пауза.
— Мисля, че никога не сме се чували — каза Мейсън. — Не и след като заминах.
— Разказвали ли сте му истории за Дейви Крокет?
Нова пауза. По-продължителна. Много по-продължителна.
— Не си спомням — призна Мейсън.
— Твърди, че е постъпил в армията, защото сте му разказвали истории за Дейви Крокет.
— Кончето е влязло в армията? Гледай ти!
— Можете ли да ми кажете нещо за тези истории?
— Не си спомням.
— Сигурен ли сте?
— Дали не беше онова телевизионно предаване, което хлапето гледаше?
— И нищо друго?
— Не мисля, че съм разказвал разни истории. Не и по онова време. Хората ме намираха за мълчалив.
Окото му се затвори отново, а брадичката му падна върху гърдите. Госпожа Мейсън оправи главата и се надигна.
— Заспа — каза тя. — Отдавна не е говорил толкова много.
Излязоха в коридора с тапети на цветя.
— Можете ли да му помогнете? — попита жената.
— Ще се свържем с Министерството по въпросите на ветераните.
— Разказвал ли ви е някога истории за Дейви Крокет? — попита Ричър.