Лунните градини

Бързия Бен го погледна учудено. Сърцето в гърдите му подскочи. Възможно ли беше? Не трябваше ли да е усетил нещо? Някакъв риск, намек някакъв за безсмъртно присъствие?

— Още нещо, чародеецо — измърмори Хеърлок и пристъпи още една крачка. — Предната нощ треската на Татърсейл стигна до най-високата си точка. Тя изкрещя за някаква монета. Монета, която се въртяла, но сега била паднала, подскочила и се озовала в нечия ръка. Трябва да ми кажеш за тази монета… трябва да видя мислите ти, Чародеецо. — Куклата изведнъж спря и погледна ножа в ръката си. Хеърлок се поколеба, видимо смутен, после прибра оръжието в канията и клекна. — Какво му е толкова важното на една монета? — изръмжа той. — Нищо. Тази кучка бълнуваше… по-силна се оказа, отколкото мислех.

Бързия Бен замръзна. Куклата, изглежда, беше забравила за присъствието му. Мислите, които чуваше сега чародеят, бяха на самия Хеърлок. Той разбра, че наднича през счупения прозорец в безумния кукленски мозък. И точно там се криеше цялата опасност. Чародеят затаи дъх, докато Хеърлок продължаваше, приковал очи в облаците долу:

— Джиър трябваше да я убие — щеше да я убие, ако не беше онзи идиот капитанът. Каква ирония — сега той се грижи за нея и посяга към меча си всеки път, щом се опитам да я приближа. Знае, че бих изтръгнал живота й за миг. Но онзи меч! Кой ли бог си играе с този глупав благородник? — Куклата продължи да говори, но думите й заглъхнаха в неясно мърморене.

Бързия Бен изчака с надеждата, че ще научи нещо повече, но и това, което вече бе чул, беше достатъчно, за да накара сърцето му да заблъска в гърдите. Това безумно същество беше непредсказуемо и единственото, което го удържаше, бе много слабият контрол — нишките на магическата сила, които той бе привързал към дървеното тяло на Хеърлок. Но с тази лудост идваше и сила — достатъчно ли беше тази сила, за да скъса нишките? Не можеше вече да е толкова сигурен в контрола си, колкото преди.