Лунните градини

Той се държеше, макар срещу него да бяха двама баргасти. Беше успял да изтръгне копието от земята, но то все още беше забито в крака му.

Лорн се втурна към баргаста вдясно, но в този момент една брадва удари войника в гърдите. Люспестата броня изпращя — тежкото острие я разкъса. Войникът изпъшка, падна и кръвта бликна от зейналата рана.

Лорн не можеше вече да направи нищо, за да го защити, и само с ужас видя как брадвата отново се вдига и се стоварва върху главата му. Шлемът се огъна и вратът на войника се прекърши.

Лорн бясно замахна към баргаста, не улучи и падна. Мечът изхвърча от ръката й.

„Сега единственото, което остава, е да умра“ — помисли тя и се превъртя по гръб.

Баргастът се изправи над нея, изръмжа и вдигна брадвата.

И изведнъж земята под него изригна и от недрата й изникна една костелива ръка и го стисна за глезена. Изпращяха кости и войникът изкрещя. Лорн само гледаше. Вяло се зачуди къде са се дянали другите двама диваци. Шумът на боя сякаш беше заглъхнал, но земята отдолу затътна.

Баргастът зяпна с разширени от ужас очи костеливата ръка, вкопчена в пищяла му. Изкрещя отново, когато между краката му изникна широкият нащърбен връх на кремъчен меч. Пусна брадвата и посегна отчаяно с двете си ръце да отклони меча, изви го на една страна и зарита със свободния си крак. Но беше много късно. Мечът го наниза, заби се в бедрената кост и го надигна от земята. Смъртният му вик полетя към небесата.

Лорн с мъка се изправи. Дясната й ръка увисна безсилно. Разбра, че тътенът е от ударите на копита, и се обърна в посоката, от която идваха. Малазанец. След като размътеният й ум го осъзна, тя извърна очи от ездача и се огледа. Двамата й защитници бяха мъртви; а от двата баргастки трупа стърчаха стрели.

Вдиша — болката я прониза през гърдите — и зяпна съществото, което беше изникнало изпод земята. Беше загърнато в гнили кожи и стоеше изгърбено над тялото на баргаста: едната му ръка още стискаше крака му. Другата държеше кремъчния меч, забит през цялото тяло — върхът стърчеше от врата му.

— Очаквах те още преди няколко дни — каза Лорн и го изгледа с гняв.

То се обърна да я погледне, лицето му бе скрито в сянката на жълтата костена коруба на шлема му. Шлемът беше от череп на някакъв рогат звяр, единият рог бе прекършен в основата.

— Адюнкта! — извика ездачът, спря зад нея и се смъкна от седлото.

Дотича до нея, стиснал все още лъка в ръката си. Огледа я с едното си око, остана като че ли доволен, че раната й не е смъртоносна, и прикова погледа си в масивното ниско туловище на съществото пред тях.

— Кълна се в дъха на Гуглата… Т’лан Имасс.

Лорн продължаваше да гледа с яд Т’лан Имасс.

— Знаех, че си някъде наоколо. Само това обяснява появата на един баргастки шаман с неговите набързо подбрани ловци в района. Трябва да е използвал Лабиринт, за да стигне тук. Къде беше все пак?