Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

-      Двадесет и две църкви.

-      Кога е най-ранната служба?

-      Три започват в осем. Шест - в девет. Една - в девет и половина. Останалите започват в десет или единадесет.

-      Сигурно ще запали една от църквите с най-ранни служ­би. Вече ни е дал прекалено много време, за да я открием.

-      Ще се обадя на Хауман пак да вдигне хората си - каза Селито.

-      Какво ще кажеш за Делрей? - попита Сакс. Предста­ви си как отчаяният агент чака нарежданията им на ъгъла на улицата.

-      Какво Делрей? - измърмори Селито.

-      Хайде да го включим. Да знаете само как иска да хва­не този убиец.

-      Пъркинс му нареди да ни съдейства - допълни Банкс.

-      Наистина ли искате да го използваме? - попита Сели­то.

Сакс кимна:

-      Ами да.

-      Добре - съгласи се Райм, - извикайте Отряда за пре­търсване и наблюдение. Да пратят хора във всички църкви. Но да не се набиват много на очи. Не искам да го подпла­шим. Може да успеем да го хванем на местопрестъплението.

Телефонът на Селито иззвъня. Детективът се обади. Вдигна очи и възкликна:

-      Господи!

-      Какво има? - попита Райм.

Детективът избърса челото си.

-      Получен е сигнал от управителя на хотел „Мидтаун резидънс“. Една жена с резервация се обадила от „Лагуардия“, че пристига с дъщеря си, казала, че ще вземе такси. Досега не са се появили. При всички новини за отвличания управителят решил да ни се обади. Жената се казва Карол Ганц. От Чикаго.

-      Мамка му - промърмори Банкс. - Сега и малко моми­ченце. Трябва да спрем всички таксита, докато не заловим този мръсник.

Райм бе капнал от умора. Главата го болеше. Спомни си едно разследване във фабрика за експлозиви. От една бомба, сложена върху креслото, което Райм изследваше за улики, бе изтекъл нитроглицерин. Веществото му беше причинило ад­ско главоболие.

Мониторът на компютъра на Купър примигна.

-      Имаме поща - обяви техникът. - Изследвали са всич­ки проби от целофан, които им изпратихме. Смятат, че пар­чето, което намерихме върху кокала на „Пърлстрийт“, е от магазин на „Шопрайт“. Профилът му най-много прилича на този на техния целофан.

-      Добре - каза Райм. Кимна към таблицата. - Задраскай всички магазини освен ония на „Шопрайт“. Кои остават?

Том остави само четири магазина.

-      „Бродуей“ и Осемдесет и втора, „Гринуич“ и „Банкстрийт“, Осмо авеню и Двадесет и четвърта, „Хюстън стрийт“ и „Лафайет скуеър“.

-      Значи горен Уестсайд, Уест Вилидж, Челси и долен Ийстсайд.

-      Да, но може да го е купил на друго място.

-      Разбира се, Сакс. Може да го е купил в Уайтплейнс, до­като е крал колата. Или в Кливланд, докато е гостувал на май­ка си. Виж, има един момент, в който престъпниците започват да се чувстват сигурни и престават да прикриват следите си. По-глупавите и мързеливите например хвърлят оръжието на убийството в контейнера зад дома си. По-умните го подхвърлят в някоя кофа в Хел Гейт. Блестящите престъпници се промък­ват в някоя фабрика, за да разтопят пистолета при пет хиляди градуса в доменна пещ. Да, нашият убиец е умен. Но е и като всички останали. И той си има слабости. Сигурен съм, че си мисли, че няма да имаме време да се занимаваме с жилището му, защото ще се съсредоточим само върху подхвърлените ули­ки. И, разбира се, страшно много греши. Точно така ще го раз­крием. Хайде сега да погледнем по-отблизо бърлогата му. Мел, има ли някакви следи по дрехите на последната жертва?