Не се сбогувам [bg]

Безсъзнанието бе започнало да прилича на дълбок сън, но все пак това бе безсъзнание. Кога ще се събуди спящият и ще се събуди ли изобщо, не знаеше дори Кири-сенсей. „Не провокирайте пробуждане, просто бъдете до него и чакайте - каза той. И с въздишка добави: - За съжаление, аз не мога да чакам с вас. Утре заминавам. Повече нямам сили да стоя в тази лудница, завладяна от пациентите в отделението за буйно луди". И напусна болната страна Русия, подобно на китаеца Чан.

След като достави господаря до вкъщи, в Москва, японецът се настрои да чака толкова време, колкото е необходимо. В момента, когато спящият се събудеше, той не биваше да се озове сам.

За да не се отлъчва ни за минута, Маса си приготви оризови топки, бутилка разредена водка и дори нощно гърне, но не можеше нито да яде, нито да пие, а още по-малко да ходи по нужда - толкова се вълнуваше.

Не яде, не пи, не спа, и какво? На третата нощ духът не се справи с безсрамната плът-карада[15]  и тя го подведе, като неусетно го завлече в тежък, непробуден сън.

Маса се събуди от бутане по коляното. Замига, примижа. Стаята бе залята от пролетното слънце.

Прегракнал глас каза:

- Ей, да не си болен? Изглеждаш ужасно. С няколко години по-стар.

Господарят примижаваше, търкаше отпаднало клепачи.

- Ах, прощавай! - каза той. - Нали си ранен! .. .Но щом можеш да седиш, значи си по-добре, нали?

- По-добре съм. Доста по-добре - прошепна Маса, като притисна здраво длан до гърдите си, та сърцето му да не изскочи навън.

Той не крещеше, а шепнеше, защото Кири-сенсей бе забранил да се травмира психиката на пробудилия се с бурни прояви на чувства и му каза да се държи така, сякаш става дума за най-обикновено пробуждане. „Излъчвайте повече оптимизъм, не казвайте на болния нищо тъжно, напътстваше го професорът. Иначе защитната реакция на мозъка може да го хвърли в нова блокада".

- А аз май съм се разболял. Тялото ми сякаш не е моето. Едва си движа ръцете. И зрението нещо... - Ераст Петрович опита да се надигне от възглавницата - не стана. -Сънувах ужасно странни сънища. Последният направо си беше идиотски. Сякаш двамата с теб пътуваме в едно купе, където е пълно с хора, натъпкани като сельодка в бъчва, а после... Няма значение, глупости.

Фандорин през цялото време присвиваше очи.

- Ние сме вкъщи? Не сме в Баку? Как е възможно? Чакай малко.,. - той се навъси. Бавно опипа тила си. - В един черен, черен град... Та нали по мен стреляха. Ударът. Помня го. Значи не съм спал, бил съм в безсъзнание, така ли? И дълго ли съм бил така? Какво се случи през това време?