Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

– Сигурно се шегуваш – каза Микаел.

– Не се шегувам – отговори тя, а на него му се искаше да изругае, да възрази и да ѝ обясни колко часа отнема пътят дотук и обратно и как той наистина би могъл да си намери и по-приятно занимание в петък вечерта.

Но знаеше, че от това едва ли ще има някаква полза. Затова той също се изправи, прегърна я и с донякъде бащински авторитет ѝ каза да се грижи за себе си. Тя отвърна „може би, ще видим“. Микаел се надяваше, че отговорът е ироничен, макар тя вече да изглеждаше потънала в други мисли.

Загледа се след нея, докато главният надзирател я отвеждаше. Не му хареса тихата целеустременост в походката ѝ. Неохотно се остави да бъде ескортиран в другата посока. Взе телефона и ключовете си и си позволи да вземе такси до гарата в Йоребру. На връщане се зачете в един криминален роман от писател на име Питър Мей. Като форма на протест реши да изчака и да не проверява Лео Манхеймер веднага.

Алвар Олсен изпитваше облекчение, че посещението на Микаел Блумквист продължи толкова кратко. Страхуваше се, че Лисбет ще разкаже на журналиста някаква история за Бенито и отделението, но едва ли бе успяла да стори нещо подобно толкова бързо, което беше добре. С изключение на това обаче, нямаше много поводи за радост. Алвар работеше здраво, за да уреди Бенито да бъде прехвърлена другаде. Само че нищо не се случваше, а не помагаше и това, че няколко от колегите му защитаваха Бенито пред ръководството и уверяваха, че не е необходимо да се вземат допълнителни мерки.

Лудостта продължаваше, а Лисбет Саландер все още се държеше пасивно. Не правеше нищо, освен да наблюдава. Но Алвар имаше чувството, че тя просто изчаква. Беше му дала пет дни. Пет дни, за да уреди въпроса сам и да спаси Фария Кази. Саландер заплаши, че след това ще се намеси, а петте дни почти бяха изтекли, без Алвар да постигне каквото и да е. Напротив, настроението в отделението ставаше все по-напрегнато и неприятно. Задаваше се нещо ужасно.

Бенито като че ли се подготвяше за битка. Сключваше нови съюзи и имаше необичаен брой посетители, което най-често означаваше, че получава необичайно много информация. Преди всичко обаче тормозът и насилието над Фария Кази се увеличаваха. Вярно, Лисбет Саландер винаги се намираше наблизо, което беше добре. Присъствието ѝ помагаше само по себе си, но дразнеше Бенито. Тя се беше настроила срещу Лисбет и я заплашваше. Веднъж във фитнеса Алвар дочу какво ѝ говори.

– Кази е малката ми циганска курва – изсъска тя. – Само аз мога да опъвам мургавата уличница, никой друг!

Лисбет Саландер стисна челюсти и сведе поглед. Алвар не знаеше дали го направи заради срока, който му бе дала, или просто се бе почувствала безпомощна. Клонеше към второто. Колкото и кораво да беше момичето, нямаше как да се опре на Бенито. Дързостта на Бенито нямаше граници, тя бе осъдена на доживотен затвор и нямаше какво да губи. Освен това горилите ѝ Тине, Грета и Юсефин винаги бяха зад гърба ѝ, а в последно време Алвар се боеше в ръцете ѝ да не проблесне стомана.