Дрога [bg]

Кларк също се засмя.

— Обичам хората с чувство за хумор — добави O’Xapa. — Хайде, продължаваме.

В друга част на салона спряха пред малка дървена скулптура на бобър. Беше изработена много старателно и акуратно.

— Харесва ли ти?

— Много е добра.

— Наричам я „Върховният бобър“.

O’Хара се плесна по коляното, изрева и разля питието си.

Кларк старателно се засмя.

— Сега виждаш как мисля — каза O’Xapa. — Какво от това? Обичам работата си. Да продължаваме.

След малко застанаха пред изображение на хамбургер, нарисувано прецизно, до последния детайл.

От хлебчето се стичаше кетчуп. O’Xapa застана пред картината, критично загледан в нея.

— Така — каза след малко. — Това е голяма творба. Голяма.

— Виждам.

— Може би ще ми помогнеш за нея.

— Стига да мога.

— Завърших я преди година, но не успях да реша как да я нарека. Няма ли име, няма пари. Кой ще купи хамбургер без име?

— М-м-м-м.

— Първата ми мисъл беше „Изяж ме“, но това ми се стори прекалено очевидно, не смяташ ли?

— Да. Очевидно.

— След това си мислех за „Мръвка в кифлата ти“, но ми се стори прекалено цинично.

— Да. Цинично — кимна Кларк.

— Даваш си сметка, разбира се, че моята тема, трудът на живота ми е мръсотията. Бъдещето на попарта са мръсотията и порнографията. Опитвам се в творбите си да осмивам порнографията. Виждаш го, нали?

— Да.

— Значи, ако името не е добро, няма да мине. Виж сега, ще ти кажа нещо. Първото ми важно произведение, това, което ме изтика в голямото изкуство, беше нещо, което продадох на един продуцент. Най-обикновен домашен вентилатор, изпръскан с шокиращ розов цвят. И как го нарекох?

Кларк поклати глава, защото се побоя дори да опита да познае.

— „Духач“ — заяви O’Хара триумфално. — Така го нарекох и се продаваше за хиляда долара. Получих много поръчки за него. Голям успех. И виж ме сега. — Посочи с жест вътрешността на яхтата. — Имам пари, жени, слава и богатство.

— Виждам.

O’Хара впери в Кларк нетрепващ поглед.

— Да, но ще ти кажа нещо, като мъж на мъж. Не съм щастлив.

— Не си?

— Сериозно. Бях по-щастлив, когато работех като монтьор в сервиза и мечтаех да успея. Сега успехът ми се струва кух.

— Съжалявам — отвърна Кларк.

— Това е цената на творчеството — каза O’Xapa и му обърна гръб.