Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
В 16,30 телефонът на секретарката звънна и един мазен глас каза:
- Моля, бихте ли ме свързали с господин посланика?
Секретарката, Таня Вандова, трепна като опарена. Познаваше този гласец и никак не й беше симпатичен.
- Новият посланик още не е дошъл - ледено рече тя.
- Не го крийте! Не го крийте! - сладко пропя отсрещната страна. - Знам от отлично информиран източник, че е пристигнал днес следобед. Искам само да го поздравя е добре дошъл.
- Нещо ви е заблудил вашият източник - отвърна невъзмутимо секретарката. - Тук няма никого. Дочуване.
В действителност Таня Вандова съвсем не беше тъй самоуверена и реши да се довери на здравия си секретарски инстинкт. Последва кратък разговор с резиденцията и Баничаров бе принуден да изплюе камъчето. (Голяма черна точка за готвача!) Новината светкавично обходи кабинетите. Часът беше 17,30. След това посолството внезапно опустя като поразено от чума.
5.
Очите на чиновниците бяха пълни с тъга. Те седяха неспокойно край дългата гола маса в заседателната зала под картата на България, оцветена в студени розови и жълти цветове. Злите езици твърдяха, че тази карта е поставена тук не толкова да възбужда патриотични спазми у служителите, колкото да им напомня откъде са дошли и къде могат да се върнат отново, ако не внимават достатъчно. На практика това беше единственото, което можеше да ги стресне истински. Призракът на завръщането! Той витаеше неумолимо около тях, хилеше се грозно от всеки ъгъл и тровеше живота им със спомена за дъхавия роден чернозем от първия до последния ден на мандата им. Темата за завръщането беше тема табу, обвита с тягостно мълчание. Да попиташ някого кога смята да пътува обратно (един прозрачен евфемизъм), беше проява на лош вкус, на грубост и дори на враждебност. Никой не говореше за завръщането, никой не смееше да го спомене на глас от страх да не събуди злите сили, дремещи нейде в Министерството на външните работи. И макар всички, до последния телефонист, да бяха наясно, че това е неотменима участ, неотменима като зимата и смъртта, дълбоко в сърцето си кътаха надежда, че този скръбен час ще ги отмине, че някак си ще бъдат пропуснати или забравени в общия калабалък и грозното известие няма да ги застигне. Ала известието неизменно пристигаше, придружено със зловещата формулировка „окончателно завръщане“ - дело на отмъстителен бюрократ в далечното минало, останала непроменена в течение на десетилетия. И настъпваше сезонът на отлива, на великото
привличане; осъдената душа поемаше обратно по пътя, осеян със сълзите на предшествениците й, назад през Терминал 2 на Хийтроу, през Изход 7 или 9, към мрачната ладия на националния превозвач „Балкан“, призован да затръшне вратата зад гърба й окончателно.
Минаваше 10 сутринта. Председателското място беше още празно. На благоразумна дистанция през няколко стола седяха дипломатите, с отворени бележници и извадени химикалки. Техническият състав се бе скупчил в другия край на масата - шофьорът, счетоводителката, радйстът, готвачът и домакинът. Малко неща свързваха тия хора така, както взаимната неприязън, наслоявана с течение на годините на принудително съжителство в условията на финансова и културна резигнация. При все това, можеше да се каже, че от известно време те живееха сравнително поносимо и дори безгрижно. Всеки имаше своите малки радости, имаха и една голяма, обща радост: нямаха началник. Вече няколко месеца София се бавеше да назначи човек на този важен и съблазнителен пост. Интересите на няколко лобита се преплитаха и взаимно си пречеха. Падаше такова подвиване на вода, че пътят към заветния остров бе заприличал на ледена пързалка. През това време на относително безвластие животът в посолството се организираше от само себе си върху началата на разума и прогреса, далеч от хаоса на административните разпоредби. Дрязгите между служителите бяха позатихнали, беше се породил някакъв неясен дух на доброжелателство и взаимопомощ, който влияеше благотворно върху дейността на целия колектив. Не че доносите бяха секнали съвсем, но нямаше кой да ги чете. Нямаше кой да пише черни и червени точки - София беше далеч. Ала ето, че краят на това спокойно и естествено съществувание беше ударил. Началникът беше дошъл. Беше пристигнал ненадейно, без предупреждение, което ясно издаваше враждебните му намерения. Животът на чиновниците се обърка.