Чудакът Томас (Завръщането)
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудакът Томас (Завръщането)». Краткое содержание книги:
Ще успее ли Од Томас да се намеси навреме?…
„Водя чудат живот. Което съвсем не означава, че живея по-добре от вас. Убеден съм, че и вие изпитвате щастие, удоволствие и постоянен страх, и то в прекомерна степен!
В края на краищата и вие като мен сте човешки същества, а хората знаят що е радост и сковаващ ужас…“
Од Томас наистина е чудат — с удоволствие работи в закусвалня в малко калифорнийско градче, въпреки че притежава талант за писател…
Каква е причината за тази липса на амбиция у един двайсетгодишен младеж?
Много по-рядък талант:
Од вижда и разговаря с призраци на мъртъвци, които отказват да се преселят в отвъдното. Той успява да скрие дарбата си от всички, с изключение на симпатичната си приятелка и началника на полицията, комуто понякога помага за залавянето на престъпници…
Изправих се на крака и разбрах, че ефектът от тейзъра още не е преминал. В главата ми отново се появиха електрически тръпки.
Доктор Джесъп си беше тръгнал. Може би най-накрая беше отишъл в другия свят. Може би отново витаеше в двора отпред.
— Как се чувстваш? — попита ме шерифът.
— Изпържен.
— Тейзърите не нанасят тежки поражения.
— Не ви ли мирише на изгоряла коса?
— Не. Мейкпийс ли беше?
— He. — Двамата с Портър влязохме в кухнята. Някакъв змиеподобен тип. Намерихте ли Дани?
— Той не е тук.
— Не съм съгласен.
— На пътя е чисто. Иди на алеята.
— Отивам.
— Чакай ме при дървото на смъртта.
— Ще чакам.
— Добре ли си, синко?
— Езикът ме сърби.
— Можеш да го почешеш, докато ме чакаш.
— Благодаря.
— Од?
— Да?
— Върви.
Шеста глава
Дървото на смъртта е от другата страна на алеята, на една пресечка от дома на Джесъп, в двора на Ин.
През лятото и есента високата трийсет и два метра бругмансия е окичена с жълти продълговати цветя. Понякога цъфтят над сто цветчета, може би дори двеста. Всяко цветче е дълго от двайсет и пет до петдесет сантиметра в зависимост от клоните.
Господин Ин много обича да изнася лекции за смъртоносната природа на красивата бругмансия. Всяка част от дървото — корени, ствол, кора, листа, чашки, цветя — е силно отровна.
Само едно късче от негов лист предизвиква кървене от носа, ушите и очите, както и смъртоносна диария. Само за минута зъбите ти опадат, езикът ти почернява, а мозъкът ти започва да се втечнява.
Може би е малко преувеличено. Когато господин Ин за пръв път ми разказа за дървото, бях на осем години и запомних за цял живот неговото зрелищно описание на отравянето с бругмансия.
Защо господин Ин (и жена му) се гордееха толкова много, че са посадили и отгледали дървото на смъртта, аз не знам.
Еми и Пука Ин са американци от азиатски произход, но не се занимават с екзотични езотерични науки. Твърде добри са, за да посвещават времето си на зловещи експерименти в голяма секретна лаборатория, издълбана в скала дълбоко под къщата.
Дори и да разполагаха с възможности да унищожат света, не мога да си представя човек на име Пука да натисне червеното копче на машината на апокалипсиса.
Семейство Ин посещават проповедите в църквата „Сейнт Бартоломю“. Той е член на „Рицарите на Колумб“. Тя посвещава десет часа седмично на благотворителна работа към църквата.
Семейство Ин често ходят на кино, а Еми е болезнено сантиментална и плаче по време на любовни и патриотични сцени и когато някой от героите умре. Дори Пука веднъж плака, когато Брус Уилис неочаквано беше прострелян в ръката.
Въпреки всичко година след година, през всичките три десетилетия съвместен брачен живот, след като осиновиха и отгледаха две сирачета, те старателно се грижеха за дървото на смъртта: торяха го, поливаха го, подрязваха клоните му, пръскаха го срещу вредители. Смениха задната веранда с много по-голяма, от секвоя. Обзаведоха я с мебели, за да могат да седят заедно на закуска или по време на топли вечери в пустинята и да се възхищават на великолепното смъртоносно творение на природата.
Тъй като не исках да ме забележат органите на реда, които сигурно в момента непрекъснато влизаха и излизаха от къщата на Джесъп, и така щеше да продължи до сутринта, аз влязох през портата в задния двор на Ин. Понеже сядането на верандата без покана беше проява на лоши обноски, седнах в двора, под бругмансията.
Осемгодишното хлапе в мен се запита дали тревата беше абсорбирала отровата от дървото. Ако наистина беше толкова силна, отровата можеше да проникне през джинсите ми.
Мобилният ми телефон иззвъня.
— Ало?
— Здрасти — обади се женски глас.
— Кой е?
— Аз.
— Мисля, че сте сгрешили номера.
— Така ли мислиш?
— Да.
— Разочарована съм.
— Случва се.
— Знаеш ли кое е първото правило?
— Казах вече, че…
— Трябва да си сам.
— …сте сбъркали номера.
— Толкова съм разочарована от теб.
— От мен?
— Много.
— Заради сгрешения номер ли?
— Това е направо жалко — каза тя и затвори.
Номерът на жената беше скрит и на екрана не се изписа нещо.
Революцията в телекомуникациите не винаги улеснява общуването.
Вторачих се в телефона, в очакване тя отново по погрешка да ме набере, но апаратът не звънна. Затворих го и го прибрах. В далечината вятърът сякаш пробиваше дупка в пустинята.
Отвъд неподвижните клони на бругмансията, които бяха покрити с листа, но щяха да цъфнат чак в края на пролетта, на високия нощен небосвод звездите сияеха ярко, а сребристата луна излъчваше мека светлина.