Шпионинът

— В това няма никакво съмнение — каза Сара, без да приема неприязънта на полковника към сестра й върху себе си, но вече приветстваща в сърцето си британската победа.

— Кажете, полковник Уелмър — каза Франсис, възвърнала доброто си настроение, и пак повдигна поглед към лицето на джентълмена — този лорд Пърси от Лексингтън, сънародник ли е на този, който се е бил при Чеви Чейс22?

— О, мис Фани, ставате истински бунтовник — каза полковникът като се опита да прикрие със смях гнева, който го бе обзел. — Това, което ви доставя удоволствие да намеквате, че е било бягство, всъщност беше най-обикновено преднамерено отстъпление… един вид…

— Битка в бягство — прекъсна го момичето, като особено наблегна на втората дума.

— Да, млада госпожице… — Този път полковник Уелмър бе прекъснат от смеха на човек, когото досега никой не бе забелязал.

До стаята, в която се намираха тримата имаше друга и течението беше отворило вратата помежду им. Близо до нея те видяха да седи един хубав млад човек, който, ако се съди по усмивката му, явно бе слушал разговора им с удоволствие. Той веднага стана и с шапка в ръка влезе в стаята — висок и строен, мургав, с искрящи черни очи от които веселостта все още не беше изчезнала, когато се поклони на дамите.

— Мистър Дънуди! — извика Сара изненадана — Не знаех, че сте у дома, в тази стая щяхте да намерите повече прохлада!

— Благодаря ви — отговори той — но трябва да намеря брат ви, който ме остави тук да чакам в засада, както той се изрази и обеща да се върне преди един час. — Без никакво по-нататъшно обяснение младежът се поклони любезно на дамите и хладно на джентълмена и тръгна. Франсис го последва във вестибюла и като се изчерви попита забързано:

— Но защо? Защо ни оставяте, мистър Дънуди? Хенри трябва скоро да си дойде.

Джентълменът взе ръката й в своята и строгото изражение на лицето му бе заменено от възхита. Той отговори:

— Ти го подреди чудесно, малка сънародничке. Никога, ама никога не забравяй земята, която те е родила. Помни — ако си внучка на англичанин, ти също така си внучка и на Пейтън.

— О, трудно ще забравя това — отвърна засмяното момиче — с постоянните лекции за нашето родословно дърво на които ни подлага леля Жанет. Но защо си отивате?

— Бързам за Вирджиния и имам да свърша много неща. — Той стисна ръката й и като погледна назад затваряйки вратата, възкликна:

— Бъди вярна на страната си. Бъди американка. Момичето му изпрати въздушна целувка и като покри пламтящи страни с красивите си ръце, се прибра в стаята си, за да скрие объркаността си.

Поставен между нескрития сарказъм на Франсис и зле прикритото презрение на младия човек, полковник Уелмър се почувства в неловко положение, но тъй като се срамуваше да изрази възмущение за такава дреболия в присъствието на своята възлюбена, той се задоволи да каже надменно:

— Доста своеволно поведение за момче в неговото положение. Чирак в магазин, с вързопче предполагам.