Златният пролом

Слънцето се бе издигнало в зенита, когато подкара конете си през гъсталака от диви лози и пълзящи растения. За да изкачат големите обли камъни, конете се принудиха да се изправят на задните си крака и да се борят слепешката с гъсто оплелите се растения. Веднъж конят за езда падна тежко на земята и човекът свали вързопа от гърба му, за да може животното да се изправи на крака. Когато конят продължи отново пътя си, човекът провря глава през гъсталака и погледна нагоре към хълма.

— Гаден пор! — каза той и се скри.

От зеления гъсталак долиташе шум от пращене и чупене на клони. Дръвчетата се поклащаха напред-назад и отбелязваха пътя на животните през гъсталака. Чуваше се дрънчене от подковани копита о камъни, а от време на време и резки команди. След това човекът запя:

Обърни се, погледни

този куп от добрини…

Ти греха презираш, зная!

Хвърляй тежката торба с греховете от гърба — утре сутрин ще си в рая!

Песента постепенно заглъхваше и заедно с тишината наоколо се промъкваше и духът на пролома. Поточето отново зашептя сънливо, дочу се приспивното жужене на планинските пчели. В напоения с аромат въздух започна да прехвръква снежнобелият мъшец на тополите. Пеперудите затрептяха между дърветата и спокойните слънчеви лъчи се разляха наоколо. Само следите на конските копита върху поляната и разкъсаната гръд на хълма останаха да напомнят за бурния живот, който бе нарушил покоя на пролома и бе отшумял нататък.