Графиня Дьо Шарни

Когато тези глави спряха пред кръчмата на моста в Севър, охраната също спря.

Тази охрана се състоеше от бедни и наполовина пияни дрипльовци.

Изведнъж настана голяма суматоха. Появиха се щиковете на Националната гвардия и белият кон на Лафайет, които предшестваха непосредствено каретата на краля.

Лафайет много обичаше струпвания на масите. Именно сред народа на Париж той беше идолът, властваше в действителност.

Но той не обичаше простолюдието.

Също както Рим, и Париж имаше своите plebs и plebecula27. И най-вече не харесваше този вид екзекуции, които простолюдието извършваше самостоятелно. Ясно беше, че той е направил всичко възможно, за да спаси Флесел, Фулон и Бертие дьо Совини.

Ето защо, за да скрие трофея си и едновременно с това да запази кървавите знаци, които бележат победата, тази охрана доста бе изпреварила кортежа.

Но изглежда, че принудени от триумвирата28, който имаха щастието да срещнат в кръчмата, знаменосците бяха намерили начин да избегнат Лафайет, а и решиха, че ще чакат Негово величество, за да го придружат. Самият той бе заявил, че не желае да се разделя с верните си пазители.

След като се подкрепи, охраната пое отново.

Тълпата, която се стичаше по главния път от Версай към Париж, приличаше на препълнена водосточна тръба, която след буря повлича в черните си и кални води обитателите на един дворец, който се бе озовал на пътя и бе яростно разрушен. От двете страни на пътя се получаваше нещо като водовъртеж, породен от движението на хората, дошли от градовете и наобиколили този път, за да видят какво става. Малка част от тях се смесваха с тълпата, за да станат част от кортежа на краля. Техните викове и крясъци се сливаха с останалите. Все пак повечето от тях заставаха неподвижни и мълчаливи от двете страни на пътя.

Означаваше ли това, че тези хора бяха симпатизанти на краля и кралицата? Не, защото освен тези, които принадлежат към аристокрацията, всички, дори буржоазията, страдаха повече или по-малко от ужасния глад, който се ширеше във Франция. Ето защо, ако не хулеха краля, кралицата и дофина, те мълчаха, а мълчанието на тълпата е може би по-лошо от нейните хули.

Но тази тълпа крещеше с пълно гърло: „Да живее Лафайет!“ (той сваляше от време на време шапката си с лявата ръка и поздравяваше с шпагата си в дясната ръка) и „Да живее Мирабо!“ (той пък си подаваше от време на време главата през прозореца на каретата, за да вдъхне с пълни гърди необходимия за дробовете му въздух).

Нещастният Луи XVI слушаше как аплодират нещото, което бе изгубил — популярността си, и това, което винаги му бе липсвало — гениалността.

Жилбер, както правеше, когато кралят пътуваше сам, вървеше с останалите до дясната врата на кралската карета, тоест откъм страната на кралицата.

Мария-Антоанета, която никога не бе могла да разбере стоицизма на Жилбер, към който американската твърдост бе добавила строгост, гледаше учудено този мъж, който без да обича и без да е привързан към своите господари, изпълняваше това, което той наричаше дълг. При все това той бе готов да направи за тях всичко, което човек прави от привързаност и обич. Той дори беше готов да умре, а много от тези, които изтъкват привързаността и обичта си, не биха дръзнали чак дотам.