Графиня Дьо Шарни

Кралицата вкопчи ръката си в червения велур на вратичката.

— Добре, ето за какво пее народът. Сега, ако обичате, господин Жилбер, кажете ми какво крещи толкова народът, тъй като вие много добре обяснявате неговата мисъл.

— Народът казва, госпожо: „Повече няма да ни липсва хляб, защото държим в ръцете си Хлебаря, Хлебарката и Малкия чирак.“

— Ще ми обясните ли и тази обида толкова ясно, колкото и предишната. Разчитам на вас.

— Госпожо — каза пак така меланхолично Жилбер, — по-добре се замислете не толкова върху думите, а върху намеренията на този народ и ще видите, че няма от какво чак толкова да се оплаквате.

— Да видим сега — каза нервно кралицата. — Добре знаете, че искам да ми бъде обяснен този въпрос. Така че ви слушам, чакам.

— За добро или за лошо, госпожо, на този народ беше казано, че се върти голяма търговия с брашно във Версай и че това е причината да няма брашно в Париж. Кой да изхранва този беден народ? Хлебарят и Хлебарката от квартала? Тези, към които и баща, и син, и съпруг отправят молещи ръце, когато поради липса на пари детето или съпругата умират от глад. Кого молят те пред Бога — този, който жъне? Тези, които разпределят хляба. А не сте ли точно вие, кралят и това височайшо дете тези, които разпределят хляба, даден от Бог? Така че не се учудвайте от начина, по който ви е нарекъл народът, а бъдете благодарна за надеждата, която имат, че щом като кралят, кралицата и първородният син са сред дванадесет хиляди озверели от глад хора, то на тези дванадесет хиляди души нищо повече няма да им липсва.

За миг кралицата притвори очи. Движението на челюстта й показа, че се опитва да преглътне едновременно омразата, която изпитваше, и тази горчива слюнка, която изгаряше гърлото й.

— И трябва ли да благодарим на народа за това, което крещи пред нас и зад нас, трябва ли да сме му благодарни, както и за прякорите, които ни е дал, и за песните, които ни пее?

— Да, госпожо, и дори още повече, защото неговата песен е само израз на доброто му настроение, защото тези прякори, които ви е дал, са само проява на надеждите му, а крясъците са израз на желанията му.

— Народът иска господата Дьо Лафайет и Мирабо да живеят?

Както става видно, кралицата прекрасно бе чула песните, думите и виковете.

— Да, госпожо, защото ако живеят господин Дьо Лафайет и господин Мирабо, които сега са разделени от пропастта, над която вие висите, те ще могат да се обединят и така да спасят монархията.

— Това означава ли, господине — извика кралицата, — че монархията е толкова слаба, че може да бъде спасена само от тези двама мъже?

Жилбер тъкмо се канеше да отговори, когато отекнаха викове на ужас, примесени с жестоки смехове, а тълпата силно се раздвижи. Вместо да отдалечи Жилбер, тя го притисна до вратичката, в която той се вкопчи, досещайки се, че нещо се случва или щеше да се случи и може би неговата дума и силата му щяха да са необходими, за да защити кралицата.