Графиня Дьо Шарни

— Да.

— А тя несъмнено е била и трудна?

— Да, беше.

— Секретна ключалка, нали?

— Една невидима врата… Представете си къща в къщата… И някой, който има интерес да се скрие, нали? Е, добре, хем е там и хем го няма. Звъни се. Прислужникът отваря вратата: „Господинът тук ли е? — Няма го. — Напротив, тук е. — Добре, претърсете!“ Претърсват. Лека нощ! Не вярвам, че ще намерят господина. Желязна врата, разбирате ли, на релси. Отгоре се покрива със старо дъбово дърво и е невъзможно да се различи дървото от желязото.

— Да, но като се почука?

— Ами! Дървеният пласт върху тънкото желязо е достатъчно дебел, за да бъде звукът еднакъв навсякъде… Так… так… так… так. Разбирате ли, след като всичко беше готово, дори аз се лъжех.

— И къде, по дяволите, направихте това?

— М-м-м…

— Не искате да кажете?

— Това, което не искам да кажа, е това, което не знам.

— Да не са ви завързали очите?

— Точно така! Изчаках в една карета до бариерата. Казаха ми: „Вие ли сте еди-кой си?“ Аз казах: „Да“ — „Добре, точно вас чакаме, качвайте се.“ — „Трябва да се кача?“ — „Да“. Качих се, вързаха ми очите, каретата вървя около половин час, после една врата се отвори, една голяма врата. Спънах се в първото стъпало на външно стълбище, изкачих десет стъпала, влязох в преддверие. Там попаднах на немски прислужник, който каза на другите: „Отифайте си, нямаме фече нужда от фас.“ Другите тръгнаха. Той ми развърза очите и ми показа какво трябва да направя. Като добър работник се заех с работата. В един часа свърших. Платиха ми със златни луидори, отново ми завързаха очите, качиха ме в каретата, оставиха ме на същото място, от което се бях качил, пожелаха ми приятно пътуване и ето ме!

— И не видяхте нищо, поне малко? По дяволите, една лента не е чак толкова стегната, за да не може да се погледне скришом встрани.

— Хм-мм…

— Хайде, хайде, признайте си, че сте видели — каза живо непознатият.

— Ето какво: когато се спънах в първото стъпало на стълбището, се възползвах от това, за да разместя малко превръзката.

— И когато я разместихте? — каза непознатият със същото оживление.

— Видях редица дървета от ляво, което ме накара да мисля, че къщата е на булевард. И това е всичко20.

— Това е всичко?

— Да, честна дума.

— Не е много.

— Като се има предвид, че булевардите са дълги и повечето къщи са с големи врати и външни стълбища, от кафе „Сен Оноре“ до Бастилията.

— И вие не бихте разпознали отново къщата?

Ключарят се замисли за миг.

— Не, за Бога, няма да успея.

Непознатият, чието лице обикновено изразяваше това, което той желае да изрази, изглеждаше доволен от това уверение.

— Но — каза той изведнъж, сякаш в друг ред на мисли, — няма ли вече ключари в Париж, че хората, които си правят тайни врати там, търсят ключари от Версай?

И в същото време той напълни чашата на придружителя си с вино, като чукна по масата с празната бутилка, така че собственикът да донесе пълна.